Pages Menu
TwitterRssFacebook
Categories Menu

Posted by on Mar 31, 2008 in Bloody Rose II The whisper of the Death, Books, Fanfictions | 0 comments

Bloody Rose II The whisper of the Death Chapter 2

Bloody Rose II The whisper of the Death Chapter 2

Глава II

2 часа по-късно

Навлязоха в града и се отправиха към първият мотел, който успееше да им предложи свободно място. Преминаваха през рецепциите безрезултатно, докато накрая не откриха едно затънтено хотелче в самият център. Оказа се, че никой не иска да наеме помещенията, защото от близкият площад вятърът все още не бе успял да отнесе по пътя си миризмата на разлагащото се от неописуемата жега човешко месо.

Експерти от цялата страна се събираха да помагат. Това бе най-мащабното клане, което хората помнеха, ако изобщо можеха да си спомнят или да го сравнят с нещо от миналото. Миризмата, гледката, бавно стичащата се в отходните шахти кръв се пропиваха в пеизажа на инак спокойното градче. Сивота бе обгърнала живота на близки и приятели. Мрак и безпокойство се бяха вселили в душите и умовете на хората.

Дългите и пръсти потракваха ритмично по перваза на прозореца. В стаята бе тихо. Едвам се долавяше повеят на вятърът, който нежно погалваше клоните на дърветата отвън. Очите й се затвориха сякаш уморени от невидима сила. Лицето й в миг потъмня, стана тревожно, а очните й орбити заиграха в неистов, лудежки танц под ефирната кожа на клепачите й. Миглите й се присъединиха в ритъма, в който очите й, макар и затворени се бяха впуснали и затрепериха ритимично. Всичко наоколо й заглъхна. Притаи несъществуващият в дробовете си дъх и се заслуша. Слухът й улови закачливите викове идващи от съседната стая, където дъщеря й угаждаше в игрите на невръстната им спътница. Долови тежката въздишка на мъжът, който ги наблюдаваше. Почти усети зоркият му поглед как преминава през всяко кътче на стаята, попивайки се във всяко движение на момичетата. Лека усмивка се плъзна по бледите й устни, но нещо не й даваше спокойствие. Съзнанието й в миг се понесе отвъд рамките на етажа, премина през пустият приземен партер и се плъзна през леко открехнатата врата. Усети се лека и безтегловна да се насочва към центъра на града. Гледката я погнуси и същевременно събуди в нея чувства, които бе таила дълбоко в себе си в продължение на години, на векове. Видя се застанала на гланвата улица, да гледа как преминаващите покрай нея хора се суетят наоколо прибиращи остатъците човешка плът и карантии. Съзнанието й потръпна и по тялото й се приплъзна странна тръпка. Чу някъде в далечината бръмчащият двикател на кола да приближава и усети как полъха на вятъра сякаш довя до безтегловното й тяло нечии отнсени мисли – толкова познати и същевременно толкова неясни, мисли които я накараха да се обърне по посоката на шума. Очите й се присвиха. Съзнанието й се напрегна. Колата бе все още прекалено далече. Може би някъде в началото на града, но колкото повече се съсредоточаваше, толкова по-ясни и отчетливи ставаха картините пред погледа й. Картини, които не принадлежаха на този град. Картини, които познаваше много добре. Картини, които я бяха обгръщали в прегръдката си в продължение на години. Картини, които никога вече нямаше да бъдат същите, защото вече не съществуваха. Защото тя бе изляла гневът си върху им, сривайки ги до последната прашинка камък и дъска. По устните й пробягна ледено студена усмивка. Нежният им розов цвят се разтвори леко и през тях премина малък облак от несъществуващият й дъх. Гласът й се отрони тежък и дрезгав, и същевременно лек и заповядващ като късен есенен вятър.

Сам!

Импалата се движеше плавно по магистралата. Скоро щяха да се отклонят и не след дълго да навлязът в малкото градче. Видяха отбивката и колата рязко зави по прашният калдаръмен път. Гората около им стана все по-гъста и по-гъста. Навън сякаш притъмня внезапно и във въздуха се понесе непоносимата миризма на смърт. Сам положи ръка под носа си, опитвайки се да притъпи мириса на мърша, който напираше през всяка пора на Импалата. Лицето на Дийн се бе изкривило в гримаса показваща, че споделя напълно непоносимостта към натежалата сладникава миризма.

Беше вече късен следобяд и слънцето бе поело последните крачки от ежедневният си път, за да се слее в една тънка огнена линия с хоризонта. Наситените му лъчи проблясваха откъслечно между короните на дърветата. Постепенно миризмата се засили. Явно приближаваха градчето. Бе изминало не повече от денонощие от клането, на което провинциалната общност бе станала свидетел. Сам се загледа през прозореца и съзнанието му сякаш отлетя назад във времето, към един спомен, който през последните месеци след завръщането им от Европа се бе опитал да заличи.

„Франция, Руините на Ордена на Седемте.

 

Ноща се спусна внезапно в планинското градче. Бяха тук вече ден и половина, и Сам усещаше постепено нарастващото притенсение на Дийн. Брат му се съмняваше във всяка дума на Лекс, докато той самият бе готов да й повери живота си.

 

Русокосият ангел се бе облегнал на перваза на един от прозорците и наблюдаваше движението на хората по площада. Не се криеха, въпреки преследвачите им. Напротив, бяха избрали стаи в местният хан и до скоро бяха разопаковали провизии и боеприпаси. Дийн се бе излегнал в едно кресло близо до камината и наблюдаваше танца на пламъка в нея. Лицето му изглеждаше спокойно, но очите му шареха и не изпускаха нито едно движение, нито едно пропукване на дървото, нито една искра. Сякаш се опитваше да ги изучи и опознае, да влезе под кожата им така както той се очакваше да влезе под тяхната съвсем скоро, ако не успееха да намерят начин да го измъкнат от договора държащ живота му.

 

По коридора се чуха бързи, отмерени стъпки. Сам и Дийн напрегнаха всичките си сетива и хватката около дръжката а пистолетите им, които светкавично се бяха озовали в ръцете им се стегна. Само Лекс не потрепваше. В спокойната нощ, сред пукащите звуци на догарящото в камината дърво, гласът и се отрони тих и лек като повея на пролетният вятър:

 

Това е Дива.

 

Очите й продължаваха да гледат втренчено през прозореца, но посоката им бе изменила. Зениците й, сега разширени от гедката, която се разкриваше пред тях трескаво наблюдаваха руините извисяващи се над малкото планинско селце.

 

Вратата се отвори и в стаята връхлетя Дива. Косите й бяха небрежно разпилени и падаха на тежки кичури около лицето й. През леко разтворените й устни, дъхът й излизаше на ситни пресекулки.

 

Тук са! – промълви едвам доловимо момичето.

Знам. – отвърна Лекс и този път погледът й обхождаше тримата й спътника. – Руините горят.

 

При думите й, Сам и Дийн в мигом застинаха. Нито един от тях не бе чувал историята до самият й край, но и двамата знаеха добре, че това място е свещенно не само за рода на Лекс, но също така и за хората в това село.

Навън притъмня още по-бързо. Сякаш ноща се спускаше неочаквана, прогонвайки слънцето зад линията на хоризонта. Когато излязоха на малкият площад пред страноприемницата, екипирани и въоръжени до зъби, долу вече цареше хаос от стичащи се от всички посоки хора. Мъжете с бързи движения се организирваха и потегляха към върха да гасят внезапният пожар. Още един масивен такъв и от руините щеше да остане само димът виещ се над догарящата пръст на хълма. Сам и Дийн понечиха да ги спрат, но усетиха студените ръце на момичетата до тях да ги спират.

 

Няма смисъл. Не можете да им помогнете. – казаха двете в един глас.

Но…Те…Те отиват на сигурна смърт.

 

Едва бе довършил думите си, когато над селото премина огромна черна сянка и се спусна ниско над площада. Хората се разпищяха и разбягаха в различни посоки, блъскайки ги по пътят си. За миг Сам изпусна останалите от полезрението си и се озова в прикритието на близката къща. Но там, в сенките се бе притаило зло, с което не бе подготвен да се бори”

 

Сам!

Сам се изправи рязко. Не смееше да помръдне. Този глас. Разтърси нервно глава, опитвайки се да се отърве от него и едва тогава усети ръката на рамото си, която го бе стиснала здраво и му оказваше натиск.

– Сам? Сам? Сам!?! – Дийн бе хванал брат си за рамото и го тресеше с пълна сила. – Пич, добре ли си? Кажи нещо. Сами? Говори ми подяволите!

– Аз..Аз, съжелявам Дийн. Май бях се унесъл.

– Унесъл. Унесъл. Уау, Сами, ако на това му казваш унес, значи си станал страшно добър в спането с отворени очи. Подявилите момче, гледаше през проклетият прозорец като хипнотизиран, а после те чух да изричаш собственото си име с глас, който сякаш не беше твоят собствен. След това се изправи и застана като препариран, вперил поглед напред. Беше си яко влудяващо. Не прави повече така пич, става ли? – Дийн го потупа леко по рамото, а на лицето му се изписа една от онези усмивки в стил „Няма ми нищо. Не съм се стреснал. Аз не се стряскам, подяволите!”

Брат му отвори вратата си и едва сега Сам осъзна, че колата не се движеше, а миризмата бе станала направо непоносима.

– Ама къде сме подяволите? Пристигнахме ли? – попита той оглеждайки се наоколо. Беше излязъл от Импалата и сега високата му фигура се въртеше наоколо, докато погледът му сканираше всяко кътче от околността. Тялото му се извърна към сградата пред която бяха паркирали. Изглеждаше като една от онези Ню Йоркчански автентични сдания – тясна от към входа и издължаваща се навътре към задният й двор. Погледът му отново зашари. Цялата улица всъщност бе изградена от редушащи се такива сдания. Най-високите, към края на улицата бяха на по три етажа, но тази пред тях и съседните няколко имаха само по два. Очите му зашариха трескаво по прозорците и пъстрите им цветове застинаха на един от хотелските, чието перде в мигом се спусна леко. „Нима някой ги бе наблюдавал или това бе само илюзия на вятъра” Но прозорецът изглеждаше добре застворен предвид миризмата, едва ли наемателите биха искали да й се наслаждават.

– Хайде Сами, да влизаме. – подкани го Дийн и поде с бавна крачка към масивната входна врата.

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Pin It on Pinterest

Share This