Pages Menu
TwitterRssFacebook
Categories Menu

Posted by on Mar 29, 2008 in Bloody Rose II The whisper of the Death, Books, Fanfictions | 0 comments

Bloody Rose II  The whisper  of  the Death Chapter 1

Bloody Rose II The whisper of the Death Chapter 1

Истории


Глава I


 

Франция, Руините на Орденът на Седемте.

Дъждът се пропиваше по стените на сградата и постепенно си проправяше път към вътрешността й. Светкавица раздра черният небесен фон и гръмотевичният й рев оттекна като тежкият звук на храмов орган.

Две сенки се прокраднаха в тъмнината на залата, следвани от бавните стъпки на трета.

– Побързайте! – чу се тихият, но заповеднически тон на жената, която продължаваше да се приближава едвам към олтара.

Тялото й се поклащаше в нескопосан танц, докато се опитваше да избегне прашните дъски разпилени по пода.

– Нямаме време за губене. Скоро ще се пробуди. А това ние не искаме да се случва! – изсъска през зъби тя и лицето й се изкриви в противна гримаса.

Двете фигури ускориха ход, прекосиха залата с няколко крачки и сенките им се надвесиха над олтара. Зад тях се чуха тромавите стъпки на жената и тихият й глас, който отброяваше статуите.

– Дива, Силвана, Месия – ангелите, които не ни вълнуват. Те няма да се обърнат срещу нас. Тази война не ги засяга и докато стоим в страни от полезрението им всичко ще е наред.

– Малката развратница е будна. – рече по-ниската фигура до олтара и гласът й прозвуча като стържене по ламарина.

– Лексъс е мъртва. Погрижих се за това още преди векове, а наследницата й не е достатъчно силна да се опълчи. Но ако го стори ти лично ще се погрижиш да я пречупиш.

Зла усмивка изгря на лицето на ниската фигура, но проблясъка от бурята вън заслепи сиянието й, правейки я незначителна на фона на величавите си нюанси.

– Трябва да побързаме. Това, че част от проклетите статуи все още са тук не означава, че ще бъде лесно да ги унищожим. – промърмори по-високата фигура до олтара.

– Добре. Четири статуи и олтара, и… – жената присви очи. – Четири…Четири…Нееее… – неодържимият й вик раздра звука на бурята, а галвата й се разтресе около, докато очите й търсеха със зловеща жажда в тях. – Къде е? Къде? Не може да бъде.

– Коя липсва? – попита ниската фигура.

– Ляво на олтара. Има остатъци от два меча. – по-високата зарови под наметалото си и извади остарял пергамент. – А да…О-о-о, това не е на добре. Като изключим Ангелите вградени в статуите тук и демнът лежащ в основите на олтара, това би следвало да е следващият по сила демон. Хм, тук пише че…Това би трябвало да е…

– Кървавата Роза! Знам идеално коя е!

– Всъщност, ако трябва да сме честни, имената не би следвало да се превеждат, следователно е Кървавата Роуз или дори Блъди Роуз.

– Ще млъкнеш ли? – заповедническият тон накара двете фигури при олтара да се свият, приближавайки се максимално до леденостудената му горна плоча.

– Отворете олтара и унищожете съдържанието. – заповяда отново жената и обръщайки се на пети, излезе по същият нескопосан начин през входната врата като максимално се стараеше да не се докосва до окапващият интериор.

Жените се спогледаха, но не казаха нищо. Надигнаха се от пода, на който бяха клекнали и сенките от фогурите им заиграха в застрашителен танц по мраморната плоча.

В ноща отново проблесна светкавица, а звукът, който последва сякаш се стовари над околността единствено, за да послужи за прикритие на жестокостта дошла заедно с първите тежки капки на пороя. Там, някъде в долината под руините на някога величественото здание сега се стичаха реки от кръв, а миризмата на прогизваща мъртва плът се извиваше в невидими струйки към небето носена от полъха на вятъра.

Поредната светкавица проблесна на нощният небосклон и се просмука през зеещите дупки по стените на църквата. Докато в блиското село последната човешка душа напускаше своето тяло, сред порутените руини на Ордена на Седемте нещо могъщо се пробуждаше за живот.

Някъде в Америка

Дъждът се просмукваше в дрехите й и ги караше да натежават. Стоеше на централният площад повече от час. Нямаше нито чадър, нито топла наметка, която да предпазва крехко изглеждато й тяло от студенината на водните капки. Когато бе пристигнала в града времето бе било топло, но сега дъждъд напомняше на последните есенни дни, преди Зимата да вземе своят превес със студенината и мрачната си сивота.

Смрачаваше се, а от сестра й нямаше и помен. Всичко беше точно и ясно. Трябваше да дойде на това забравено от всякакви сили място и да я вземе. Но няколко часа по-късно дъждът бе завалял и сега се опитваше сякаш да стигне до костите й. От топлотата на дрехите й не бе останал и помен. Хората по улицата я подминаваха – забързани, шепнещи, странящи от нея. Чувстваше се гола, пък макар и покрита, и прегърбена от тежестта на материята по нея. Косата й се стелеше на спластени от водата кичури, от чиито краища се откъсваха ситни капчици, само за да се слеят миг по-късно с изливащият се около порой.

Няколко кичура се бяха спуснали пред очите й, но тя сякаш не обръщаше внимание. Скоро всичко щеше да приключи. Нея нямаше да я има. Щеше да е далеч, в безопасност. „Но от какво?” – помисли си тя. „Как от какво? От него.” – отговори сякаш собственият й вътрешен глас. Но тя нямаше такъв. Имаха го само хората. Онова малко гласче, което в удобни моменти изваждаха на показ, за да ги съветва и води по онези житейски пътеки, по които те самите не се престрашаваха да поемат. Това беше толкова, толкова човешко, толкова присъщо на хората и примитивната им психика с нейните измислени, изкуствени извинения. А тя, тя не беше човек. Никога не бе била. Никога нямаше и да бъде. Челото й се сбърчи при тази мисъл, а в очите й пробляснаха огнени пламъци.

Въздуха внезапно натежа, сгъсти се и около нея се изви вихрушка от вода и покапалите от дърветата листа. „Значи ето тук свършва всичко? Е, моето време изтече. Времето, в което бях щастлива по един непозволен и въпреки това сладък начин приключва тук и сега.” – очите й потъмняха, а сълзите спуснали се от крайчетата им се сляха със стичащата се по лицето й дъждовна вода.

– Сбогом Дийн! – прошепна едвам доловимо тя и вятърът подде думите, отнасяйки ги със себе си.

Роуз погледна към небето, което сега изглеждаше черно и гневно, и тогава цветът на небосклона внезапно се сля с този на зениците й. Всичко потъмня и тежка, непозната умора превзе сетивата й, докато светът наоколо потъваше бавно в прегъдката на мрака.

На два часа път.

Небето бе почерняло сякаш хиляди рояци птици прелитаха над града. Внезапно сред облаците просветна искра и се чу гръмовен тътен.

Дийн се бе облегнал на прозореца. Нито светкавицата, нито масивният, последвал я звук успяха да отклонят погледа му. Сякаш бе замръзнал, оглушал и ослепял за околното. Някъде, от задната част на мотелската им стая Сам наблюдаваше брат си безмълвно.

Цял ден бяха приготвяли трескаво багажа си. Дийн държеше да напуснат града възможно по-бързо, но бурята ги бе спряла. По пътищата бе невъзможно да се кара в този порой, а по улиците не се виждаше жива душа. Два дни – дъждът се изливаше изведро и Сам започваше да става неспокоен покрай нетипичното за брат му състояние. Дийн не спеше, не ядеше, дори не бе докоснал сутришното кафе. Ситуацията ставаше нетърпима и накрая Сам не се сдържа.

– Дийн, човече, трябва да се разсеяш. Гледането през прозореца не помага. Не си ял. Не си спал. Какво става с теб? Знам, че не ти е лесно. Вярваш или не, тя липсва до голяма степен и на мен, но тя си отиде Дийн. Не можеш да я върнеш. Това, което правиш няма да я върне. – Сам погледан отчаяно към брат си, но той дори не помръдна – Подяволите Дийн, кажи нещо! – извика Сам, но поредният дъждовен тътен заглуши галса му.

В стаята отново настана неловка тишина и когато отчаянието тъкмо бе покорило мислите на Сам, Дийн се обърна съвсем леко и през рамо едвам прошепна:

– Чух галсът й, Сам. Чух сбогувнаето й. Знам, че трябва да спра да мисля за това, но е трудно. Наистина е трудно.

Сам не виждаше лицето на брат си, но можеше да заложи на това какво казваха очите му в този миг. Можеше да не вида тъгата, но тя се усещаше във всяка нотка на гласът му. Изведнъж Дийн се обърна и се запъти към кафето, което изстиваше от няколко часа на масата.

– Знаеш ли какво? Прав си. Трябва да забравя за нея. Все пак, не е като да се срещнем отново утре, нали? Тя си отиде. Взе си довиждане. Това е.

– Дийн! – бе единственото, което малкият брат можа да каже преди иззвъняването на телефона да го прекъсне.

Дийн се отлепи от масата с изключително нежелание и с тежки, дори тромави стъпки се добра до непреставащото с досадното си бръмчене устройство.

– Да. – рече вяло ловецът.

Здравей Дийн.

– Здравей и на теб Боби. Случило ли се е нещо? Звучиш угрижено.

– Той поне звучи някак. – промърмори Сам в другия край на стаята, което накара Дийн да сбърчи недоволно нос.

Чуй ме момче. Нещата са много сериозни.

– Какво е станало? Къде е пожарът? – прозвуча леко заинтригуван големият Уинчестър.

Не далеч от града, в който се намирате, нощес е имало зверско клане. Близо педесет жертви са преброени до момента. Можете ли да отидете и да проверите какво става?

– Разбира се. Дай координати.

Сам трябва да е получил пълната информация по случая в пощата си. Описал съм всичко подробно, както го и получих.

– Както си го получил? Какво? Как? Кога?

Тази сутрин мои приятели ми пратиха файловете. Явно няма да сте единствените ловци в района. Пазете се. Вече пътувам натам, но ще съм в града чак на зазоряване, така че опитайте се да разберете нещо повече. И се пазете. – с тези си думи Боби затвори слушалката.

Дийн се намръщи. Не му харесваше идеята, че нямаше да са единствените ловци наоколо, но пък педесет жертви си беше истинско клане и малко подкрепление щеше да е добре дошло, ако се наложеше. Сам вече бе втренчил поглед в лаптопа и очите му жадно следяха нижещата се на екрана информация. Дийн се приблици към него, заставайки зад гърба му.

– Какво беше това преди малко?

– Не разбирам за какво говориш? – отвърна Сам без да отмества поглед от статията, която четеше.

– Това…за…това как звуча.

– Оу, това ли? Нищо.

– Сам, не е нищо. Никога не казваш нищо просто ей така. Нека не спорим. Ако има проблем, да го решим преди да сме тръгнали. Гледайки снимките, май ще си имаме работа с истински виртуоз на касапския нож. Къде се намира това място помеждудругото.

– Това няма да ти хареса, Дийн. – брат му преглътна тежко.

– Защо? Какво има? Ще спреш ли да говориш с догатки?

Сам се обърна леко, така че да може да гледа брат си право в очите.

– Дийн, това е мястото, където Роуз трябваше да отиде.

– Какво? Имаш предвид? О, не… Ами, ако й се е случило нещо?

– Виж, човече, успокой се. Сред жертвите не виждам някоя с нейното описание, така че може и клането да е станало след като се е прибрала, където и да е трябвало да се прибере.

– Не, Сами, нещо не е наред. Трябва да отидем там възможно най-бързо. Хайде, събирай си нещата. До пет минути трябва да сме вече на пътя.

С тези думи Дийн грабна набързо натъпканият в сака си багаж и излетя през входната врата, оставяйки слисаният си брат да гледа подире му.

15 минути по-късно.

Пътуваха от известно време без да са казали нито дума. Дийн стискаше волана, докато импалата се носеше с бясна скорост по пътя. Изведнъж Сам проговори като в гласа му се четяха безкрайна болка и съжаление.

– Знаеш ли Дийн? Наистина съжалявам!

– За кое? – отвърна брат му без да отмества нито за миг поглед от шосето.

– За това, което се случи. Тя, тя не беше чак толкова лоша в крайна сметка.

– Ако имаш предвид Роуз, се чудя дали изобщо беше лоша. Не е като обикновенните демони, които сме срещали.

– Ти държиш на нея, нали Дийн? – продължи Сам и гласът му стана почти равносилен на шепот.

– Да. Не. Не знам Сами. Осъзнавам, че е демон. Знам, че такова нещо като НАС не би могло да съществува. Дори не бих и посмял да си го мисля. Единственото, което не мога да разбера е, защо всеки път, когато срещнем жената, сещаш се, подходящата, тя се оказва напълно неподходяща за нас. – гласът на Дийн звучеше неестествено, сякаш неистова болка пронизваше душата му.

– Знам Дийн. Тежко е, но трябва да продължиш напред. Не искам от теб да я забравиш за няколко дни. Дори не те моля да я изтриваш от съзнанието си. Но разбери, притеснявам се за теб. Отиваме на място, което ще гъмжи от хора като нас – ловци – някои дружелюбни, други не. Не бих искал някое психо да ти отнесе главата, защото си мисли, че си подвластен на демон.

– Знам Сами, знам. Но никой няма да им каже. Няма да им кажеш, нали Сами?

– Е…може би, ако не престанеш с това Сами… Разбира се, че няма да кажа. Побърка ли се?

– Че кога съм бил наред? – попита брат му и за първи път от няколко дни лицето му се озари с усмивка.

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Pin It on Pinterest

Share This