Pages Menu
TwitterRssFacebook
Categories Menu

Posted by on Nov 30, 2007 in Books, Fanfictions, Snow Roses | 0 comments

Snow Roses Part 1

Snow Roses Part 1

Ако трябва да виним някого, значи бихме могли да започнем от болното ми въображение, което винаги е било привлечено от тъмната, необятна страна на свръхестественото и научната фантастика. Но не бих искала да задълбавам толкова навътре в нещата. След като този мой план за научно фантастичен фикшън отпадна за по-нататъшна дата, а Розата взе че написа „Маями под слънцето” и то в стил много близък до това, което бях запланувала, реших че трудът й не бива да остане невъзнаграден. Не знам до колко ще ви допадне дефакто лекото плагиатство от моя страна, но тъй като в света на творчеството то лесно може да бъде представено като нечия друга гледна точка на нещата, бих могла да кажа само едно:
– Това, мили другарчета е моето виждане за нещата…

480010bd54899f25Ноември, 2014г., София, България.

Някога чувствалили сте се все едно, колкото и добре да вървят нещата около Ви, че уютният свят, който обитавате се срива и колкото и силно да подпирате с длани стените му, това не помага?
Може би не, а може би да…Това не е от значение. Важното е, че се случи на мен.
За краткото време, в което израстнах от вятърничевото и безгрижно момиче до преуспяваща в личен и професионален план, жена не измина чак толкова много
време. И тогава и сега прекосявам столичните улици с увереност в походката и с гордо вдигната глава. Но понякога дори и най-добрите се спъват и падат. И точно в мигове като този, разбираш че си сама и че стабилното мъжко рамо, на което би трябвало да се оповеш и да се изправиш всъщност го няма. Оглеждаш се за приятели и познати. Очите ти търсят отчаяно, но вътрешно знаеш, че не би могла да намериш никого, защото точно както теб и те са поели по своите самостоятелни пътеки в живота. В твоята лодка стоите само ти и сивото ти ежедневие, и си разменяте мълчаливи погледи.
Да, самотата е лошо нещо, но още по-лошо е да гледаш как отминаващите те минувачи ти отправят погледи испълнени със съжаление. Хората идват и си отиват от животата ти, но сякаш не ги забелязваш, защото душата и съзнанието ти са празни. И отново си сама. Настанила си се удобно в комфотното си холно канапе и с чаша вино в ръка разглеждаш снимки от близкото минало. Протягаш се към лъскавият си работен лаптоп и преглеждаш отчаяно електронната си поща. Отвсякъде лъха чувството на самота и ти се свиваш в малката си костелива обвивка на иначе силна жена, чакайки от някъде да се появи светъл лъч оживление. Дните, обаче се нижат ден след ден. Ежедневието ти става още по-монотонно. Събуждаш се. Подготвяш се за поредният скучен работен ден и се отправяш по посоката му, за да го изживееш отново и отново. Прибираш се късно вечерта. Очитети са оттекли и по свежата, нежна кожа на лицетоти се прокрадват първите нотки на преждевременна старост. А ти си само на тридесет и една – прекалено млада, за да се предаваш, но и прекалено уморена, за се бориш…

Top_Of_The_World_by_GwarfДекември, 2014г., София, България.

Зимата настъпи с пълна сила и по Софийските павета се появиха първите снежинки. Столицата стана още по-подтискащо мрачна и неприветлива. Не знам каква точно бе причината, но в един от поредните изпълнен с безразличие дни просто седнах пред компютъра ми и започнах да прелиствам отдавна забравените места в уеб пространството, определени от мен като любими.
Много време бе минало от как пръстите ми бяха шарили по клавиатурата, за да

попълнят някоя от темите в личният ми блог или от как очите ми се бяха любували на новопопълненията в някога честопосещаваните от мен уеб страници. Съзнание и пръсти, в едно шареха и попиваха всяка капчица информация, която усепех да намеря. Бях забравила колко забавно и отпускащо изживяване бе било някога това. Бях забравила и колко много приятели ми бе донесло то. Бях забравила всички тях и при мисълта за това сърцето ми се сви, а душата ми се изпълни с тъга. Очите ми жадно затърсиха всяко кътче, където можех да намеря информация за тях. Съзнанието ми преравяше всяка лична страница, всеки блог, всеки форум. Не след дълго открих, че повечето, точно като мен се бяха реализирали в живота и той ги бе погълнал из основи. Едни бяха останали в страната, други странстваха из света по служебни и лични въпроси, а трети бяха напуснали България завинаги. Сърцето ми туптеше в забързан танц, а душата ми се бе отпуснала по течението на реката от еуфория и ентусиазъм. В мен се съживяваха чувства, които бях подтискала от години. Чувства, които професията ми и достойният за нея светски живот бяха заключили, оставяйки ги някъде назад в миналото. Отпуснах се удобно в стола си и усетих как купа от напиращи чувства се освобождава вътре в мен и как по лицето ми се стичат парещите капки на отдавна таената болка. Болката на загнездилата се в мен самота.
Свалих очилата и потърках уморените си очи, изтривайки следите от сълзи по лицето си. В онзи момент все още не знаех какво точно се заформя в главата ми, но бях сигурна в едно – бях пропиляла най-хубавите години от живота си в търсене на щастие там където такова не можеше да бъде намерено.
Но знаете ли какво? Съдбата има извратено чувство за хумор, което нямаше търпение да изпита върху гърба ми. Скоро животът ми щеше да се завърти в снежен ураган от приключения сякаш за да компенсира всичко загубено до момента…

The_White_Alley_by_GwarfДекември, 2014г., София, България.

Опаковах трескаво багажа си. Да, точно така. Аз, която през последните 5 години нито веднъж не съм помисляла дори за лятна ваканция, сега се стягам за път. Е, не отивам далеч и определено не отвъд границите на страната. Първата ми дестинация е Варна. Преди два дни направих резервация в тамошен хотел. Надявам се, че пътуването в тези зимни усмовия няма да се окаже кошмар…

The_Cherry_Tree_by_GwarfДекември, 2014г., Варна, България.

Пристигнах невредима и след като успях да се добера през снежната виелица цяла до хотела, в комплект с огромното количество багаш, което в крайна сметка помъкнах, се настаних във фояето и зачаках някой от персонала да ми обърне внимание.
Виждах каква лудница е и не бързах много. Всичко беше предварително уредено и нямаше за какво да се притеснявам.

Бях чакала пет години, можех да почакам още пет минутки. Не след дълго гълчавата на регистратурата замъкна и аз се отправих към нея, за да удостоя приятно изглеждащият младеш зад гишето с вниманието си. Трябва да си призная, че определено не бях очаквала подобна прекомерна любезност от негова страна, но в крайна сметка това му беше и работата. Разменихме си реплики с пожелание за приятен и успешен ден, и уморена от дългият път се отправих по посока на стаята ми.
Още помня как преди, когато пътувах често, обичах да разхвърлям багажа си навсякъде из стаятаи. През годините този младежки порив бе занемарен като ненужна вещ и на негово място се бе появила привидната ми, изкуствена подреденост. По лицето ми премина лека усмивка и в следващият момент ръцете ми с лекота вадеха багажа, пръскайки го по безразборен начин из помещението. Мисля, че в този момент цялото ми същество ликуваше в неизтов екстаз.
След около час хаоса бе в пълният си разгар, а аз добре облечена и загърната под тонове дрехи се отправих на малко пътешествие из града. Минавайки по централните улици и площада в съзнанието ми изникнаха спомени за щастливото лято, което някога бях прекарала тук, обградена от приятели. От очите ми се отрониха две сълзи, но студа не им позволи да се задържат дълго и скоро солените струйките изчезнаха във формата на вдигаща се от лицето ми пара. Сгуших се в огромният си шал и се опитах да открадна малко от безценната му топлина. Навън беше студено, а аз гладна и уморена, затова нозете ми бързо ме отведоха до малко, но уютно заведение близо до Операта. Настаних се удобно и побързах да се отърва от студенината лъхаща от дрехите ми. Не след дълго ръцете и лицето ми придобиха характената за тях руменина и аз напълно се потопих в богатото съдържание на менюто…


Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Pin It on Pinterest

Share This