Pages Menu
TwitterRssFacebook
Categories Menu

Posted by on Nov 6, 2007 in Bloody Rose, Books, Fanfictions | 0 comments

Bloody Rose Chapter 4

Bloody Rose Chapter 4

Нищо от написаното не е реалност. Сам и Дийн Уинчестър са герои принадлеждащи на създателят им Ерик Крипки, а главната героиня е плод на въображението ми изграден върху образа на реално съществуваща личност.

Всяка магия си има край


Имапалата бясно препускаше по улиците на града. Дийн се бе вперил поглед в пътя. Ръцете му здраво стискаха волана, сякаш от това зависеше нечий живот. Сам разлистваше записките по случая, които бе събирал цяла сутрин. Роуз бесшумно стоеше на задната седялка по диагонал на Дийн и погледът й блуждаеше в бързо преминаващите покрай тях сгради, хора, автомобили. Наближаваше 10:15h – бяха закъснели за прегледа, който дори не беше от значене. Дийн паркира рязко имапалата пред болницата и гумите й изсвистяха.
– Пич, да ни убиеш ли искаш? – изсумтя Сам.
– Сори, бро, бях се замислил.
– Да, забелязах, но това не означава, че да ни убиеш е най-добрият вариант, да спреш да мислиш изобщо. – отвърна Сам като излизайки тръшна нервно вратата.
Малкият Уинчестър тъкмо понечваше да отвори вратата на Роуз, когато Дийн сякаш светкавично заобиколи колата и го изпревари, отблъсквайки го на страна.
– И никога не смей да тръшкаш вратите на моето бебче. – просъска той на брат си.
Сам само вдигна ръце в знак на „Предавам се. Върши каквото си знаеш.” и се отправи към входа на болницата. Дийн подаде ръка за опора на Роуз, докато момичето се измъкваше от колата, след което я поведе опитвайки се да догони брат си.

Местното кафене, два часа по-късно.

Роуз, жадно попиваше с очи гледката пред себе си, докато бавно и внимателно отпиваше от чашата си. „Дори и с претъпкана, с храна уста, Дийн Уинчестър пак беше най-сексапилният мъж на тази планета.” – мислеше си тя. Сам наблюдаваше острани и не можеше да повярва, че брат му пак се забърква със създания, на които очевидно не им е много чиста работата. Първо си заложи душата. После благодарение на това се натикаха в ръцете на безмилостен ангел-психопат. Бяха ритани, подхвърляни, мачкани и използвани като изтривалки за под, само защото Дийн бе решил, че може като за последно да бъде секс играчка на колектор. А сега очевидно се любуваше на здраво скрепена връзка с нещо, което дори не знаеха какво точно е. Сам неволно изсумтя при спомена за отминалата година и половина, и това накара спътниците му да вперят изпитателни погледи в него.
– Какво има? – попита Дийн с все още пълна уста, след което шумно преглътна.
– Нищо.
– Да бе, нищо. Ако ти сумтиш значи има нещо. Не можеш да ме излъжеш.
– Дийн, престани. Казах ти, че е нищо. Просто си мислех за този демон.
– Ха- извика весело Дийн – Видя ли? Казах ти, че има нещо. Ти на това нищо ли му викаш. – радваше се на констатацията си като малко дете, познало верният отговор на някоя гатанка.
– Подяволите Дийн, престани да ме разпитваш и да се държиш все едно нищо не се е случило. – ядно му отвърна Сам.
– О.К., О.К. Само не скачай да ме биеш. Не искам да измета пода с теб. – засмя се Дийн. – Едва ли ще ми платят за добре свършената работа.
– Това вече мина границата. – Сам понечи да удари брат си по рамото, когато видя изпитото от ужас лице на Роузи. – Какво има? Добре ли си?
Но момичето не му отговаряше. Гледаше втренчено от ужас и двамата братя рязко се обърнаха по посока на погледа й. На бара, не далеч от тях стоеше висок мъж. Беше облечен с черни дрехи. До голяма степен фигурата му бе някак безлична, като изключим, че гробарското облекло го отличаваше дори и от металите отбили се да закусят. Дийн се обърна към Роузи и привеждайки се напред през масата, прошепна:
– Какво има Роузи? Познаваш ли този човек? Хайде, малката, кажи ми. – подкани я той, но в този момент Сам стисна здраво ръката му.
– Пич, трябва да се обърнеш.
– Какво има Сами? – рече разтревожено Дийн.

Мъжът на бара вече не беше сам. На съседният стол стоеше привлекателна блондинка и му се усмихваше. От жестовете и слабо доловимите реплики на събеседника й личеше, че се стреми да я изведе навън.
– Боже, нима нощните барове са малко, та ползва и тези в закусвалните.
– Той избира денем, а се храни нощем. – промълви за първи път от доста време насам Роузи.
В мигом двамата братя впериха погледи в нея.
– Той? – попитаха в хором те.
– Това е той? Демонът, който преследваме. – добави Дийн, обръщайки се неколкократно ту към мъжът на бара, ту по посока на Роузи. – Изглежда доста нормален, но определено трябва да смени дизайнера.
– Това ли успя да измислиш, бро. „Трябва да смени дизайнера…” – отвърна Сам, недоволен от лекотата, с която брат му бе изрекъл думите.
– Ти също. – отвърна Дийн и се усмихна лукаво. – Виж, пич, иска ми се да стана и да му извия врата още тук и сега, но представи си какви ужасяващи неща могат да се случат в последствие.
– Знам. – изсумтя Сам – И нямам нужда от нов дизайнер.
– Да, пич, верно си е. Имаш нужда от нов фризьор и нов гардероб. Оу, пропуснах да спомена и пластичната операция, от която се нуждаеш.
– Хей. – отсече обидено Сам и мигновено извади погледа на подритнато кученце, знаейки че Дийн не може да му устои.
– Добре де, добре. Само не започвай да плачеш, че заведението няма да може да смогне на салфетки.
– Какво смятате да правите? – намеси се плахо Роузи.
– Еми ще го изчакаме да излезе и ще го проследим до бърлогата му и тогава…
– Еми, не че искам да ви прекъсвам семейните разговори, но те току що излязоха.
При думите на момичето Сам и Дийн в мигом обърнаха погледи към бара, после към вратата и след това към паркинга отвън в търсене на преследваната си цел.
– Зави по онази малка уличка, ей там. – рече Роузи, посочвайки с пръст през прозореца.
– Да вървим Сами. Ти оставаш тук.
– Ама…
– Няма да споря. Оставаш и точка.
С тези думи двамата със Сам изхвърчаха през входната врата на закусвалнята и се отправиха по посока на уличката. Роузи, намусено опря лице в дланите си и проследи как фигурите им изчезнаха в пресечката между сградите. Нещо я глождеше отвътре. Нещо не беше наред и това я притесняваше. И тогава видя какво наистина не беше както трябва. Излитайки в бързината, братята бяха забравили раницата си до нея. Всичко най-необходимо за лова стоеше от лявата й страна, а те бяха там, въоражени с най-много един пистолет, може би два. През тялото й премина ледена тръпка. Кожата й застина при мисълта, какво може да им причини чудовището. Дори не се замисли. Извади дребни от джоба на якето си и ги остави на масата, след което излетя през входната врата, с раницата в ръката си и се стрелна по петите им.

Не им отне много време да открият преследваната от тях жертва, но в момента, когато го сториха, осъзнаха, че са се озовали в капан. Преследваните бяха те. Уличката беше тъмна и мръсна. Миришеше на отходен канал. Наоколо се търкаляха всякакви отпадъци и страници от остарели весници. Пресечката беше задънена и когато стигнаха краят й, него го нямаше. Тогава чуха стъпките зад гърба си. Тежки крачки оттекващи в злокобната тишина.
– Чаках толкова дълго.
– Чакал? – прошепна Сам по посока на брат си.
– Толкова време сте по петите ми, а аз винаги бях пред очите ви и вие никога не ме забелязвахте. Мисля, че трябва да благодаря на малката ви приятелка за перфектно свършената работа. Сигурно е вкусна? – замислено каза мъжът, чиято фигура се очертаваше сред изпаренията по улицата. – Кръвтта й беше неописуемо прелестна, леко тръпчива, с лек горчив привкус, но все пак прелестно вкусна. – замечтано продължи демонът.
– Да не си посмял да я докоснеш. – изкрещя Дийн насреща му.
– Или какво? – подигравателно му отвърна демонът. – Ще ме убиеш? Не ставай смешен. Дори факта, че във вените на брат ти тече демонична кръв няма да ви спаси. Сигурен съм, че сте се ровили доста в онзи ваш любим лаптоп и не сте открили нищо за мен или за други като мен. Е, освен може би следи от подобни убийства регистрирани на континента…А не, момент в целият свят. Все забравям, че има и други като мен.
– Мамка му. – просъска Дийн, обръщайки се към Сам. – Какво точно си открил. Каза, че си открил нещо.
– Нищо, пич. Само свидетелства за такива убийства от хилядолетия насам и то на всички континенти.
– Видя ли, Дийн. Не можеш да ме спреш. Примири се, че всичко свършва тук и сега. За вас. – изсмя се злокобно демона.
Внезапно две пипала се стрелна иззад него и се обвиха светкавично около Дийн и Сам, повдигайки ги във въздуха. Братята се загърчиха, опитвайки се да се освободят, но полза нямаше. Копелето бе прекалено силно. Иззад него се надигна трето пипало и очите им мигновено се увеличиха от ужас. Беше се увило като змия около тялото на жената от бара. Косата й, мръсна и начупена се бе спуснала устремно надолу, висейки неестествено от главата й. Скалпът й беше прерязан до средата и това караше косата да стои още по странно върху крехките остатъци свързани с черепа на момичето. Устата й бе застинала отворена. В разширените й очи все още се четеше ужасът и болката, които бе изпитала. От устните й се стичаше кръв. Но тялото й, обвито в пипалото бе непокътнато. И това бе най-ужасяващото от всички неща. Демонът никога не оставяше телата непокътнати. „Защо точно сега?” – помислиха си братята, но никой не посмя да го изрече на глас. Бяха оставили още една жена да умре в лапите му и това щеше да ги преследва до края на дните им, които в този момен изглеждаха отчайващо кратки. Демонът положи тялото на жената пред себе си и в следващият миг, отдръпвайки грозният си израстък от нея, започна жадно като изгладняло животно да се храни с вътрешностите й. Тялото конвулсивно потръпваше при всеки разрез, който ноктите му правеха. Изстиващата й все още кръв се разля около нея и попи в остатъчците от дрехите й разпуляни наоколо. Дийн и Сам извърнаха погледи. Бе им непосилно да гледат картината и да не могат да направят нищо. Спасение за момичето отдавна нямаше, но в ушите им още оттекваше обещанието на демона, че следващата му жертва ще бъде Роузи и тогава Дийн видя нещо, което накара стомахът му да се свие на топка, а сърцето му да спре да бие. В далечният край на улицата, оттатък демона стоеше фигураа на Роуз. В очите й се четеше неописуем ужас. Кръвтта по земята смразяваше нейната собствена и правеше движенията й непосилни. Въпреки всичко момичето пристъпваше уверено. Малко по малко се приближаваше към тях, стискайки здраво чантата в ръцете си. Демонът я усети и извърна рязко главата си към нея, след което от кървавата му, нечовешка уста се отрониха думи, които накараха братята да се противят на желязната хватка на пипалата му още повече и повече.
– О, каква чест. Вечерята ми не само идва по-рано, но и идва доброволно.
Роуз замръзна при чутите думи, но не отстъпи. Нещо вътре в нея и казваше да продължи. И тя запристъпва напред.
– Роуз, бягай. – изкрещя Дийн.
– Не. – отвърна момичето.
– Оу, колко е смела. – рече присмехулно демона. – Едва ли ще бъде такава, когато започна да вечерям с нея.
– Не. – рече отново Роуз, сякаш механично.
– Странно. Не се ли плашиш от цялата тази кървава баня наоколо.
– Роуз, бягай. – прошепна Дийн, отпускайки се немощно в оковите си.
В този миг нещо се отключи дълбоко в нея и й прошепна като на сън. „Роуз, пусни ни.”. Едно пипало се стелна към нея, но вместо за я уцели просто охлузи ръката й. Последваха второ и трето, и още много, които правеха прорезни рани по цялото й тяло, но тя не отстъпваше. Вървеше напред като в някакъв транс. Демонът не издържа и едно от пипалата му я блъсна с такава сила, че тялото й отскочи назад и се строполи, превъртайки се няколко пъти в другият край на улизата. Дийн и Сам гледаха с ужас случващото се. На нито един не му пукаше за тях самите. Искаха само Роуз да е в безопасност. Не зависимо каква беше по природа, сега момичето беше беззащитно. Или поне те така си мислеха.

– Харесва ти да удряш беззащитни жени ли, гадно копеле такова? – извика силно Дийн, но единственото, което получи в отговор беше гръмогласният смях на демона.
– Дори не знаеш какво е тя, нали? – отвърна през рамо изчадието.
Небето потъмня, задуха силен вятър, но демонът не отстъпваше нито крачка назад. Уродливата му фигура се приближаваше бавно и уверено към момичето, което немощно се опитваше да се изправи. Руцете и краката й едвам я държаха, предвид тежкото падане и удара на тялото й със студената земя. Но тя не се отказваше. Макар и безсилна се мъчеше да контролира безумният страх в сърцето си и да го замести с нещо, което й убягваше. Нещо, което беше жизнено важно. Нещо, което бе забравила. Нещо, което трябваше да си спомни. В съзнанието й оттекна шепота от съня й – „Спомни си.” Очите й се разшириха от ужас, когато осъзна, че над тялото й се разтила черната сянка на демона. Той се приведе към Роуз и прошепна в ухото й.
– Страх те е, нали? Ужасена си от мен, но всъщност не си нищо по-различно. Ти си чудовище. Да, скъпа. Чудовище като мен. Е може би не в тази великолепна форма, която имам, но въпреки това в душата ти царува непрогледен мрак и неутолимата жажда за кръв власттва над теб. Не е нужно да те убивам. Необходимо е само да й се отдадеш напълно. Да си спомниш коя си в действителност, а не да се превръщаш отново в онази надута обвивка, отричаща това, кеото сме в действителност – „Кръвожадни демони”. Просто си признай, че жадуваш да усетиш кръвтта им да се стели във вените ти, да се стича по гърлото ти, да обгражда с животворната си сила сърцето ти и ще те пусна. Няма да те убия, но трябва да си признаеш.
Думите му звучаха така обаятелно. Гласът му бе дрезгав, но не и груб. Сякаш я приканваше към някакво място – тъмно и демонично, от което тя не се страхуваше и за което душата и съзнанието й тайно бленуваха. От другата страна на улицата, все още приковани в копката на демона, Дийн и Сам се превръщаха в безсилни зрители. Не можеха да сторят нищо. Не знаеха какво да правят. Не знаеха и с какво наистина си имаха работа. Дийн срещна блуждаещият й поглед, но в него вече не се четеше нищо. Сякаш и Роуз и Роузи бяха навеки изгубени. Беше му непосилно дори за миг да си представи, че я губеше. Че губеше и човека и демона по такъв нелеп начин. Очите му не се отделяха от нейните, но дори и надеждата в тях вече я нямаше. От устните му се отрониха безмълвните думи на отчаянието:
– Роуз, моляте, остани с мен!
Чудовището се надвеси заплашително над момичето и думите му прозвучаха като рев на диво животно преди да нападне плячката си.
– Признай си!
– Не… – оттекна спокойният глас на Роузи. – Никога!
Сам и Дийн гледаха стъписани случващото се. Не доумяваха от къде безсилното момиче намираше сили да се противопоставя на демона. Но тя го правеше и определено не мислеше да спре до тук. В очите й нямаше огън. Нямаше и гняв, нито страст, които да й дават сили да се опълчи срещу злото, което я обвиваше в тъмната си сянка. И въпреки това в тях се четеше нещо, което нито един от двамата братя не можеше да разпознае.
– Никога! – отсече Роуз отново. – Никога вече! Никога вече, никой няма да ме подчини на волята си. НИКОЙ!!! – извика тя и това накара демона да заотстъпва назад към братята.
Роуз се надигна от земята с лекота, каквато само преди минути не я бе имало. Запристъпва напред с увереност, каквато нормално човешко същество не би имало в такъв момент.
– Ти, не принадлежиш на този свят. – отсече увереният й глас. – Ти си нищо повече от слуга. А слугите трябва да се примиряват и да бъдат покорни. Не да се опълчват на господарите си. Знаеш ли какво се случва на слугите, които се бунтуват? – по устните й пробягна доволна усмивка – Нека ти отговоря – Биват наказани, бичувани и захвърлени в най-тъмните места на владението на своите господари.
Демонът се стрелна към Дийн и Сам, затягайки по-силно хватката на пипалата. Чу се изпукване на кости и двмаата ловци се сгърчиха от болка. Роуз потръпна, виждайки болката изписала се на лицето на Дийн. За миг затвори очи. Не разбираше какво става с нея. Почувства как по нейното тяло преминава непозната тръпка и се разстила в жилите й. Болката изписана на лицето на ловеца, агонията на тялото му – всичко това караше Роузи да върви уверено напред. Стъпка след стъпка, крехката й фигура скъсяваше разстоянието помежду им и тогава напълно неочаквано от устните й се отрониха думи, които накара демона и ловците да забравят за всичко останало.
– Никога няма да си призная. Прекалено съм горда за да го сторя.
Главата й се надигна и в очите й се разля пламтящата топлина на познатите пламъци. Дийн и Сам гледаха като онемели. Демонът не смееше да помръдне.
Около Роуз се образува вихрушка, която бавно вдигна във въздуха всичко заобикалящо я. По лицето й се спусна сянка. Въздуха в уличката стана тежък и наситен с миризмата на кръв. Едва сега Дийн и Сам забелязаха, че тялото на момичето се бе повдигнало високо над Роуз. Кървавата локва бавно се стелеше от земята към тялото. „Какво прави?” – помисли си Дийн. – „Момичето е мъртво. От тялото липсват части. Не е възможно да го възстанови.” Очите му се разшириха от ужас, когато видя как цялата кръв се струпва във виещи се като торнадо струи над главата на Роуз, след което бясно се спуснаха право към нея. Кръвта започна бавно да се влива в тялото й през всевъзможните разрези по него, които пипалата на демона бяха отворили. Роуз отметна рязко главата си назад. По лицето се прокрадна довлна усмивка, сякаш изпитваше неописуема екстаз от жестоката наслада на просмукващата се в тялото й животворна течност. Очите й се наляха в кърваво червено, по устните й се разля розовина. От бледото и плахо момиче нямаше вече нито помен. Изцапаните и изподрани от падането дрехи, бавно започнаха да отстъпват и постепенно да изчезват, а на тяхно място от към гърба й се просмукаваха катранено черните й одежди. В ръката й се оформи дръжката на меч, от която скоро започна да се дооформя и острието. Беше дълъг, старинен, японски меч – тип катана. Пръстите й се свиха здраво около него, докато кръвтта се отдръпна от кокалчетата им. Небето стана черно като преди настъпването на някой ураган и от устните на Роуз се пророниха слова, които оттекнаха не само в запустялата пресечка, но и се разнесоха като тътен из града.
– Bloody Rose… – очите й горяха с наслада, докато изричаше думите.
Острието на меча засвети в кърваво червена светлина и скоро от него започнаха да се отронват миниатюрни розови листчета, докато в ръката й не остана само инкростираната в червено и златно дръжка.
Демонът светкавично двамата ловци и те паднаха тежко на земята, едвам успявайки да си поемат дъх. Понечи да побегне, но Сам и Дийн с ужас видяха как лявата ръка на Роуз се вдихга във въздуха, след което тялото на чудовището се строполи тежко на земята, не много далеч от тях самите. Не го беше парализирала. Не го беше и посякла с меча си. Беше го замразила. Сега ледената му фигура неподвижно лежеше на земята. Демонът нададе мощен рев и тялото му избухва в пламъци, разтапяйки леда около му. Понечи отново да побегне, но тогава розовите цветове го заобиколиха. Той поневи да ги разпръсне, но когато пипалото му замахна да мине през тях те го разрязаха на хиляди парчета. Кръвтта му опръска Дийн и Сам и ловците онемели погледнаха към Роуз, после към демона. Отчаян от неизбежно застигналато го съдба демонът се спусна бясно към тях, но розовите цветове го пресрещнаха и се спуснаха към тялото му. Преминаваха през него. Отскубваха малки частици от плътта му, причинявайки му неистова болка. Роуз сякаш правеше с него това, което той бе причинявал на всичките си жертви. Дийн не можеше да повярва, че става свидетел на подобна гледка. Това не бяха два демона борещи се за територия. Приличаха по-скоро на господар и роб. Сам тихо прошепна на брат си:
– Не знам какво става тук, пич…Но съм сигурен, че гледката ми допада и това ме плаши.
– Знам Сами. С мен не е по-различно. Последният път, когато видях нещо подобно… – Дийн преглътна тежко. – Ния бях в същото положение. Мислиш ли, че тя е… – той се обърна към брат си и в погледа му се четяха примесените чувства на страх, възхищение и някакво притеснение.
– Колекционер ли? – довърши Сам – Не знам. Може би. Но ако е, то определено не е като останалите.
Дочула разговора им, Роуз за миг се откъсна от насладата, която очите й попиваха толкова жадно, за да наруши прихлушеният разговор на ловците и да внесе малко яснота и подреденост в разговора им. С непомръкваща от лицето й усмивка, гласът й звучеше успокояващ и в същото време толкова властен.
– Не, не съм колекционер. Две от сестрите ми са, но не и аз.
– Ъ-ъ-ъ… – стаписа се Сам, който тъкмо се канеше да продължи с някоя друга догатка. – Тогава си?
– Някой ме наричат просто демон. Изчадие излязло от Ада, за да сее смут в душите на хората. – тя се усмихна сякаш на някакъв свой спомен. – Наистина съм такава. Но в същото време съм и нещо много по-висше от повечето демони, бродещи по тази земя. Той например – и тя посочи радостно с пръст към гърчещетият се в нозете й демон. – се води Кръвожаден Демон. Смешен бих казала по-скоро. – отново се усмихна лукаво и самодоволно. – Един от хората на племеницата ми. Но тя е прекалено алчна, за да плати на някой от собствените си хора да го приберат, затова праща мен. Не че това няма да й струва прескъпо, предвид какво ми се случи. Мразя човешкият свят напълно. Не трябваше да се събуждам от съня си. Но каквото било било. А сега на въпроса. Мисля, че сте се срещали вече с един от моите фенове и заместници.
Двамата братя я погледнаха стъписано.
– Да, да. Заместници. Имам предвид, че докато аз спя блаженно все някой трябва да ме замества, нали? Представяте ли си какъв би бил светът без мен.
Докато изричаше словата си, видя колко учудено я гледат ловците и разбра, че са по-объркани отколкото в началото, затова реши да спре с дългите обяснения и описателното, но безцелно ръкомахане и просто да се представи.
– О.К. Не разбрахте нищо, нали?
Дийн и Сам поклатиха единодушно глави.
– Добре де. – изпуфтя недоволно тя – Това е унизително…Знаех си, че тези смешни пешки няма да са достойни да ме заместват. – изпуфтя отново, след което се изправи в цялата си гордост и блясък и кратичко им рече. – Аз съм Госдостта. Приятно ми е. – след което им се усмихна широко.
– Ти си какво? – казаха едновременно те.
– Гордостта. – отвърна напълно спокойно тя.
– Гордо… – започна Сам, но Дийн бързо го прекъсна.
– Спал съм със смъртен грях.
– Какво? – обърна се шокирано към него Сам. – Спал? Че кога успя бе.
– О той е бърз. – рече Роуз. – Е, не в това де…Сещаш се какво… – допълни бързо, когато видя присвитите очи на Дийн. – Това е нелепо. Прекалено нелепо. Дори за мен. Добре, че сестра ми ще дойде чак, когато приключа с това. – и тя отново посочи към демона, който продължаваше да агонизира в образувалата се под тялото му кървава локва.
– Не можеш ли просто да го пратиш обтатно там, където му е мястото. – поде Сам – Трябва ли да го мъчиш.
– Всъщност не. Така или иначе за негов късмет сестра ми е тази, която ще се погрижи за него, а не дъщеря й. Сигурна съм, че ще го помъчи доста преди да го върне на Алчността, ако изобщо го направи. Понякога имам чувството или че склерозира от възрастта или е създадена с вроден мързел.
Дийн и Сам продължаваха да се пулят на изказванията й. Държеше се така все едно всичко бе една огромна шега, която изобщо не бе от значение. Роуз отпусна хватката над демона и той с последните му останали сили се спусна бясно към нея. Кървясалите му, зверски резци в мигом се оголиха да се впият в нежната кожа на демоничният му враг.
– Жалко създадие. Колко още трябва да страдаш, за да разбереш, че в този свят има създадия много по-силни от теб. Но не се безпокой съвсем скоро ще разбереш, че има и такива, които са хиляди пъти по-жестоки от теб самият. – изричайки едва чуто това, по устните й пробягна самодоволна усмивка, а в очите й заблестяха сякаш истински огньове.
Създанието замръзна във въздуха с шия изтеглена силно напред. Беше само на милиметри от лицето й. Тя притвори клепачи и с леко тъжен, плътен глас прошепна.
– Време е да си вървиш у дома.
Едва изрекла думите, хилядите цветчета се спуснаха със свистене към него и разсякоха и малкото останала плът на малки късчета. Остатъците от демона се спуснаха на студената земя като нежни, по-леки и от въздуха перца. Едвам докоснали земята, те се възпламеняваха и изчезваха сред въздигащата се във въздуха пепел.
– Невероятно е как си отиваме от вашият свят, нали? – проговори Роуз, а в гласа й се четеше неописуема тъга, която накара сърцата на ловците да свият. – Не оставяме нищо след себе си. Никой не ни помни, защото никой никога не ни е познавал. Колко хора е убил. Дали близките им знаят, че е бил той? Знаеш ли Дийн, наистина ви завиждам. Дори когато отнемаме живота на някой ловец, той остава нещо след себе си.
– Какво? – промълви едва доловимо Дийн.
– Доброто, сторено от него. – отвърна Роуз, докато се наслаждаваше на догарящата в ръката й пепел.
В очите й обаче нямаше вече радост. Бяха помръкнали и тъжни. Дори Сам отбеляза това и кимайки на брат си се запъти по посока на изхода от пресечката. Дийн се приближи леко към Роуз и преди демона да разбере какво става се озова в горещата му прегръдка.
– Не е вярно. – прошепна й нежно той. – Не всички демони са еднакви. И не всички ще бъдат забравени.
– Да, прав си. Семействата на жертвите им винаги ще помнят, че нещо е убило близките им. – отвърна тя като нито прие прегръдката му, нито я отблъсна. С какво света ще запомни мен, Дийн? Кой ще види това, което правя. Никой. Не е нужно да ме успокояваш. Родът ми е обречен да живее в тъмнината на пъкала. Не си мисли, че не сме си заслужили жестоката слава.
– Не си права, Роуз. Да, светът може и да не запони, дори разбере коя си и какво правиш, но аз винаги ще те помня. – той я отдалечи от себе и хвана лицето й в дланите си. Погледна я и в очите му се четеше страст и благодарност каквито едва ли някой би могъл да опише. – Ти си жената, която спаси най-важното нещо в живота ми – Сам и която ми даде да разбера, че не само хората са онези, които заслужават да ходят по тая земя.
Погледът му бе изпълнен с безкрана любов и Роуз потръпна от изречениет слова. Никой никога не й бе казвал подобно нещо. А тя бе живяла хилядолетия. Бе познала много хора. Но никой не се бе осмелил нито веднъж да и противоречи, да се противи на властната й натура. И най-вече никой никога не я бе гледал с такава любов. Не можеше да му благодари. Не и по начинът по който Дийн заслужаваше. Би било прекалено против природата й, но знаеше че никога няма да забрави какво й бе казал.
– Време е да вървим. – промълви най-накрая Роуз. – Сам ни чака.
– Добре. – отвърна Дийн и прегръщайки я през рамо двамата потеглиха към светлината на града. – Какво помеждудругото е това странно облекло. Прилича на някаква самурайска дреха.
– Ха-ха. Трябва да гледаш по-често японски анимации. Може и да научиш нещо за духовете които бродят сред хората.
– Шегуваш се, нали? – попита Дийн, когато видя че Роуз го гледа напълно сериозно. – О, не, сега ще трябва да търся и някой канал за анимета. Сам ще бъде напълно очарован.
– О, не… – започна да се смее най-накрая Роуз. – Наистина ли се хвана на това. Ха-ха. Това беше само шега.
– Наиситна ли?
– Не.
– О.К. … Какво?
– Пак се хвана.
– Последно? – погледна я отчаяно. „Само да можех да правя онзи поглед на Сам” – мислеше си Дийн.
– Шегувах се, наистина, но облеклото си от аниме.
– Кое?
– Това би било реклама.
– О, я стига. Така или иначе не бих седнал да гледам някакви анимирани картинки.
– Защо? Има много готини мъже.
– Да бе. Мерси.
– О-о-о. И Мацумото определено ще ти хареса. – рече Роуз и жестикулирай с ръце оформи визуалната представа за реалният размер на гърдите на героинята.
– Та кое казваш е това аниме? – попита разпалено Дийн.
– Нали не искаше да го знаеш? – каза Роуз смеейки се вече през сълзи. – Забавен си Дийн Уинчестър. Знаеш ли това?
– Да. Саманта ми го повтаря всеки ден, но мисля, че всъщност ми се подиграва.
– Едва ли. Не че не си си го заслужил.
Смеейки се, двамата излязоха наближиха края на пресечката, където ги чакаше Сам. Роуз поизостана малко и Дийн хвана ръката й излизайки малко по-напред от нея. Видя, че Сам гледа втренчено в Роуз и се обърна. Понечи да каже нещо, но сякаш бе онемял редом с брат си, който не откъсваше очи от гледката пред тях. Около Роуз блещукаше светлина и сякаш стотици светулки се рееха в мрака около крехката й фигура. Изглеждаше божествено, обляна цялата в златистата светлина. По лицето й пробягваха палави сенки и я караха да изглежда омагьосващо красива. Приказната вихрушка от светлина и розови листчета, обагрени в кърваво червени цветове се понесе около Роуз и черните дрехи започнаха да отстъпват място на обичайните ежедневни човешки такива. Розовият потник, светлосините дънки с ниска талия, нежните розови сандали с техните многобройни връвки се появяваха от нищото като я покрива плъзгайки се нежно и ефирно по тялото й, докато дрехите не придобиха изцяло завършен вид. Тежката й, доста по-гъста и дълга от преди коса се разстла около нея като кадифена одежда. Сам и Дийн гледаха като омагьосани. Никой не смееше да помръдне или да каже нещо. Когато светлината започна да мъждука и да изчезна напълно, Дийн пое отново ръката й в своята и все още омагьосан от видяното промълви:
– Това беше, просто, просто…магия.
– Да, но уви, всяка магия си има своят край, Дийн Уинчестър. А тази… – Роуз сведе глава и след малко поглеждайки към двамата ловци просължи отново – …тази ще свърши съвсем скоро.

Fin

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Pin It on Pinterest

Share This