Pages Menu
Categories Menu

Posted by on Oct 16, 2007 in Books, Fanfictions, Tennousei Hime | 0 comments

Tennousei Hime Chapter 1

Tennousei Hime Chapter 1

Tennousei Hime е едно от първите ми обемисти творения.

В разказа има от всичко по малко. Фентъзи, мистицизъм, драма и ужаси. Силно се надявам да се хареса на четящият, тъй като е публикуван като чернова и нито веднъж не е бил редактиран.

 

The Devil behind the face of an Angel

90-те години на XX век.
Археологически разкопки в централна Азия. 10:00h

Еуфорията не стихваше вече няколко дни. Навсякъде гъмжеше от ентусиазирани хора, работници, археолози, зяпачи, репортери. Да, репотерите бяха повече и от мухите по сухите и оглозгани като мърша каманаци.

Когато Майкъл пристигна за първи път по тия земи не завари нищо друго освен малка група от археолози, няколко местни жители и огромни по площ руини, пустеещи след набезите на иманярите. Силно заметресение сполетяло местността преди не повече от месец бе причинило разместване на земна маса и изпод руините на древен азиатски град бяха изникнали като от нищото останките на езически храм. Дълго време той и колегите му се опитваха да установят към коя епоха спадат йероглифите изписани по външните стени на зданието, на кое божество принадлежеше то, но уви всеки път щом си помислеха, че са открили доказателство поне за епохата се намираше артефакт който да обори догатките им. Но ето, че днес щеше да се състои събитие довело хиляди хора от конктинента, а и отвъд него. Щяха да отворят малка врата в основата на храма, за която се смяташе, че води към подземие – гробница. Щяха да спуснат екип, с оборудване и камери и да документират всичко подробно. Около огражденията, се стичаха маси от хора. Толкова много, колкото тая оглозгана като мърша от лешояди местност, не бе виждала от векове. Ако някой бе казал на Майкъл, че един ден ще се намира в центъра на подобно грандиозно събитие, сигурно щеше да се изсмее и да обърне гръб. Но не, днес той бе причината за всичко това.

Свенливият 28 годишен аргеолог, едва в началото на кариерата си бе направил откритие, за което началниците му казваха, че му е отредило място в историята. Естествено, той не бе казал на никого, че всъщност великото му откритие се дължи на неволно спъване в оковите поставени около вратата. Всъщност и как би могъл. Колегите биха му се присмели. Не че му пукаше, защото те това и правеха непрекъснато, но удоволствието да види унилите им, завистливи физиономии бе предизвикателство, което Майкъл не можеше да подмине токутака.

Потънал в мисли, той дори не бе обърнал внимание, че екипът, с който трябваше да се спусне в подземието вече се бяха насочили към мясотото и му подвикваха да се присъедини към тях. Силно подсвиркване извади Майкъл от транса, в който се намираше и го накара да подскочи. Началникът на експедицията го привикваше в навъсено изражение, негодувайки тихо относно факта, че трябваше да го вземат с тях. Никой не го обичаше особено, защото беше разсеян, а и бе по-умен от повечето си колеги, което не му печелеше добри позиции. В крайна сметка повечето от тях бяха използвали връзки, за да бъдат днес да са тук.

Майкъл се приближи плахо и пристъпи към челото на редицата. Експертите бързо го оборудваха с необходимата екипировка за спускането. Няколко часа по-рано бяха пуснали специални камери, които да проследят тунела, извиващ се от отвора на помешението надолу към малка гробница. Залата бе достатъчно просторна, за да побере петимата археолози и оборудване им.

Археологически разкопки в централна Азия. 14:00h

Да се махнат веригите, които обхождаха тясната врата като паяжина се оказа по-трудно отколкото всички бяха предполагали. Това отне на екипа около час и изнерви насъбралите се зяпачи. Майкъл не се чувстваше добре, но се успокояваше, осланяйки се на жестоката жега и напрежението, което цареше наоколо. Струваше му се странно, че веригите се оказаха такава пречка, въпреки предварителните проучвания, според които проблеми не следваше да има. Това обаче не им попречи неколкократно да сменят оборудването си, след като всяка една от четирите вериги чупеше предходното.

В крайна сметка всички окови бяха отместени. Тълпата затаи дъх. Майкъл почувства как коремът му се свива на топка от неизвестността, която дебнеше зад вратата. Двама от общите работници повдигнаха изумително тежкият за размерите си похлупак. Нищо не се случи. Нямаше древни проклятия. Нямаше изпускане на вредни вещества и въздухоносещи се микроби, които да се освободят след хилядолетията прекарани в подземието. Нищо не се случваше. Един от колегите му, го побутна и прикани към отвора. Археологът преглътна звучно и се отправи към мястото.

Слизането долу не бе трудно. Тунелът бе със средна дължина и скоро групата изследователи се озова в един от ъглите на подземието. Наоколо не се виждаха нито врати, нито коридори или нещо подобно, което да води към други стаи и помещения. Запалиха неоновите пръчки и се насочиха в различните посоки, за да го разгледат по-обстойно. Изведнъж всички обърнаха поглед към мясото, на което до скоро бяха стоели и установиха, че Майкъл не е помръднал дори сантметър, изключае ръката му, която сочеше към другия край на стаята. Обърнаха се по посоката очертана от колегата им и това което съзряха ги вцепени. Не далеч от центъра на стаята, забодена на дълъг меч с богата инкрустация бе приковано към пода мумифицирано тяло. Археолозите внимателно се приближиха. Картината беше колкото грозна и ужасяваща, толкова невероятна и вълнуваща.

Тялото бе на не много възрастна жена, най-вероятно в разцвета на живота си. Беше изключително запазено, макар и по него да нямаше плът. Фигурата бе в седнало положение. Поставена на колене, като краката бяха разтворени от към гърба, а самото тяло бе отпуснало тежеста си на тях. Мечът минаваше точно през слънчевият сплит. Главата бе силно отпусната назад, най-вероятно от изключително огромната болка, която оръжието беше причинило при преминаването си през плътта. Все още запазената като дължина, но оредялата коса на мумията се спускаше свободно и покриваше голяма част от пода зад тялото. Това, което правеше огромно впечатление бяха ръцете на жената. Очевидно бе, че е загинала в бой, защото дългите и пръсти бяха застинали навеки, здраво свити около два бойни, дълги меча. За разлика от този, който минаваше през тялото, тези бяха съвсем семпло инкростирани, едва докоснати от въображението на майстора, работил по тях.

Майкъл бе запленен от нечовешката красота на мумията, а в съзнанието му се въртеше само един единствен въпрос – „Коя беше тя?”.

Археологически разкопки в централна Азия. 20:00h

Времето бе минало неусетно бързо и когато започна да мръква всички отдавна се бяха разположили удобно в конферентната палатка и пируваха. Няколо скъпо платени пазачи охраняваха отвън новата находка на експедицията. Наоколо нямаше жива душа, освен силуета на скитащият в тъмното археолог. Майкъл не можеше да си намери място и обикаляше из лагера преосмисляйки видяното и преживяно през отминаващият ден.

Близо до отвора се приплъзна сянка и отмина безшумно, необезпокоявайки никого. Спусна се светкавично в тунела, стигна до дъното за секунди и трескаво се огледа във всички посоки. Търсеше скрити капани и прегради. Такива обаче нямаше.

“Всичко е толкова елементарно” – помисли си странният непознат – “Но какво ли може да се очаква от глуавите и повърхностни човеци. Нямат си ни най-малка представа какво са открили. Държат в ръцете си ключа за портите на Ада, но са непредпазливи и този лукс ще им струва прескъпо.”

Спотаеният в сенките на стаята силует се раздвижи и приближи вече съвсем уверено към мястото, където осветена от няколко импровизирани прожектори бе разположено момифицираното тяло.

– Ти си заплаха за моя род. – рече мъжът като напълно излезе от прикритието, което му осигуряваше мрака.

Имаше стройна, нито много слаба, нито много мускулеста фигура. Малките пролуки, останали видими от маската, която носеше на лицето си, откриваха изключително бледата му кожа. Той заплашително се приближи към тялото и рязко свали прикритието на лицето си. Скулите му бяха впити и подчертани от тъмни сенки. Все едно не бе спал с дни. Изглеждаше блед, дори немощен, но очите му говореха за противоположното. Те проблясваха злокобно в тъмнината, а цветът им се сливаше с този на обхождащите околните стени светлини.

Майкъл се разхождаше нервно. Нещо го безпокоеше. Имаше ужасяващото чувство, че хиляди очи го наблюдават в тъмното и по гърба му пробягна ледено студена тръпка. Спря и се огледа, но тъмнината бе толкова наситена, че можеше да я разрежеш с нож. Заслуша се в звуците на ноща. Обичаше да го прави. Това го успокояваше и му даваше сили да продължи към утрешният ден вече близо месец от как бе пристигнал. Той внезапно се сепна и наостри уши. Нямаше ги. Всички звуци, които обхождаха скалите вечерно време. Долитащият източен вятър. Миризмата на сухият, застоял въздух. Всичко сякаш бе изчезнало. Обвзе го страх от неизвестното. Струваше му се, че светът наоколо се променя, но не знаеше как и защо. Не можеше да си обясни защо познатите звуци и миризми ги нямаше. Потръпна отново от невидимото присъствие, което бе усетил и преди и тогава, изведнъж в носа му нахлу острата миризма на смърт и мърша, които никога нямаше да забрави. Страхът обви цялото му същество, когато от сенките към него се заприближи човешка фигура. Очите й светеха в жълто, а в непрогледният мрак, дългите кучешки резци блестяха като бели перли. Почувства как краката му се подкосяват. Искаше да извика. Да освободи насъбралата се уплаха, но бе неспособен. Пред погледа му се заредиха кадри от живота му. Точно както казват по книгите и филмите – като на филмова лента. Забързаха хода си и в един, сякаш безкраен миг, Майкъл осъзна, че измежду сцените от живота му преминаваха и други карти. За миг разтърси глава, незнайно дали за да се отърве от виденията или за да ги подреди. И тогава я позна. Видя криптата, мумията, сенките от прожекторите. Видя черната фигура и изпитото лице, надвесени над жената. Някъде в главата му, като далечен екот прокънтя непзнат глас. Думите се редяха една след друга. Засилваха и забавяха темпа си, но винаги бяха едни и същи.

„Гняв…”, „Убий!”, „Освободи ме!”

Не знайно как, напълно неочаквано и за него и за заплашително изправилият се срещу него нападател, Майкъл се извърна светкавинчо и бягайки се насочи към криптата. Не викаше за помощ. Не викаше, за да предупреди. Бягаше неимоверно бързо, с нечовешка сила. Когато стигна до отвора видя грозната гледка на реалността. Пазачите бяха повалени на земята и други жълтооки създания разпиляваха кръвождно телата им наоколо. Дори не се спря. Заобиколи ги, преминавайки пред труповете и се спусна в тунела. Чудовищата бяха прекалено заети с вечерята си, за да му обърнат внимание, а и все пак в криптата се намираше най-злият убиец сред рода им. Човекът нямаше шанс да оцелее каквото и да стореше.

Сянката му надвисна заплашително над нея. Проточи се по пода, дълга и нечовешка. Демонът извади къс меч от ножницата на гърба си и се приготви да съсече тялото. Лицето му излъчваше погнуса и отвращение. Неприязън бе запълнила очите му.

– Топло посрещане у дома, кучко… – процеди убиецът през зъби и замхан.

Острието разсече въздуха със изсвистяване, но не попадна върху мумията. Наместо това и то, и притежатеят му сега лежаха на пода на подземието. Демонът бързо се освестваше и скоро очите му се запчетаха изненадано върху образа на мъжа срещу него.

Майкъл дишаше тежко. Бе прекосил половиният лагер бягайки. Бе преминал през труповете, газейки насред кръвта и карантиите, изпаднали от тях. Спускайки се в тунела, напълно неподготвен за целта бе разранил лявата си ръка и сега през изтънялата от ожулването кожа бликаха множество миниатюрн струйки кръв. Очите му щяха да изкочат от орбитите си. Бе като обезумял. Вече не мислеше като археолог. Едва ли мислеше и като човек. Водеше се от неподозиран вътрешен, животински инстинкт, който обаче не му казваше как да оцелее, а как да спаси жената намираща се на не повече от метър зад него. Обърна се рязко и хващайки здраво меча забит в гърдите й го издърпа. От към демона долетя гърлен рев, който разтресе всичко наоколо.

– Не-е-е-е-е-е… Мъртав си. Чуваш ли, мижава човешка твар. Мъртав си. – крещеше демона.

Грабвайки отхвръкналият в страни от него къс меч и изваждайки на показ белите резци, чудовището се хвърли побесняло напред към археолога. Заби острието в гърба му и това сякаш извади Майкъл от транса. Парещата болка в гръбнака му го прониза и се разстла по цялото му тяло. Видя върха на меча да стърчи право през гърдите му и очите му се изпълниха с ужас и отчаяние. Кръвта бликна през раната. Демонът издърпа оръжието си и тялото на археолога се стовари тежко на земята. Главата му падна в скута на жената. През раната, образувала се толкова близо до сържето му потече още по обилна струя кръв и скоро Майкъл усети как дрехите му прогизват, попивайки я в себе си. Не усещаше нищо освен внезапно нахлулият студ, който го обгръщаше и караше клепачите му да натежават. Усети как в дробовете му се надига кървава храчка и се проклашля почти конвулсивно. Тялото му губеше контрола над себе си. Кръвта от устата му се посипа по десният крак на мумията, в посоката, в която галвата на археологът се бе извърнала. Очите му губеха мекотата си и на нейно място се появи стиденият син поглед на умиращият. Послените му мисли се стрелнаха по посока на старнното чувство за пълнота в дясната му ръка. Тя все още стискаше изваденият от гърдите на жената меч. Демонът се приближи към фигурите и вдигайки меча си за пореден път се подготви да нанесе удар. Щеше да довърши започнатото каквото и да му костваше това.

End of Chapter 1

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Pin It on Pinterest

Share This