Pages Menu
Categories Menu

Posted by on Oct 7, 2007 in Bloody Rose, Books, Fanfictions | 0 comments

Bloody Rose Chapter 3

Bloody Rose Chapter 3

Нищо от написаното не е реалност. Сам и Дийн Уинчестър са герои принадлеждащи на създателят им Ерик Крипки, а главната героиня е плод на въображението ми изграден върху образа на реално съществуваща личност.

Все още в хотела, 0800

Братята раговаряха оживено пред вратата на хотелската стая, но на Роуз й бе трудно да чуе каквото и да било. А и щом бяха излезли навън, значи не бе нещо, което да я засягаше. Тя заопипва скалпа си и започна да разплита цветчетата. Не бяха много, но освен в съня й не се бяха появявали и никъде другаде. И въпреки това нямаше от къде да се вземат. Цветчетата западаха едно по едно около нея. Бяха красиви, малки и нежни. Изглеждаха крехки в своите бледорозови разцветки. Внезапно прозорците на стаята се отвориха с трясък и в нея връхлетя студенината на сутрешният въздух. Роуз се сви на леглото, обгъщайки малкото си тяло с ръце. Потръпна леко. Сякаш студа, който нахлуваше все по-силно бе смръзил сетивата й. Надигна поглед към прозореца и сред разпилените във въздуха завеси видя проблясъка на две кърваво червени очи. Опита се да извика, но от гърлото й не се отрони нито стон.

Отвън двамата братя разговаряха оживено. Сам трескаво разказваше наученото, а Дийн попиваше информацията и само клатеше глава в знак, че е разбрал. Опитваше да не мисли за нищо друго освен за демона, кото преследваха.
– Ударил е в другият край на града. Там има оше един мотел. Отновно най-отдалечената стая. Жертвата е млада жена. Била е разкъсана, а вътрешностите й…- Сам се спря при мисълта за описанието, което трябваше да направи.
– Какво за тях? – попита Дийн.
– Ами…по полицейската честото. Те съобшиха…Били са изядени. Разкъсванията са от нечовешки челюсти. Остатъците са разпилени по пода. – Сам преглътна звучно. От самата мисъл за гледката му идеше да повърне.
– Само това ли е? Сигурен ли си, че е нашият демон?
– Ами. Всички следи говорят за това. А и…
– Какво? Какво има? Какво не ми казваш?
– Ами…на стената. С кръвта на момичето… – Сам се спря. Сякаш обмисляше нещо, после продължи малко по-уверено – На стената, с кръвта на момичето е било написано съобщение.
– Какво съобщение? Ченгетата споменаха ли какво е съобщението? – очите на Дийн пламтяха от ярост.
Бяха оставили поредната жертва да умре по жесток начин, само защото не бяха били достатъчно добри да я спасят. Можеха да убият това чудовище преди месеци, но не…Бяха го изпуснали и то продължаваше да бъде все една крачка пред тях. А сега имаше и съобщение. Дийн погледна Сам директно в очите и брат му продължи без да чака и секунда за подкана.
– Съобщението е следното – Сам извади една листче от джоба си и зачете:

„Гладът ми няма край за днес.
Ловците няма да ме спрат.
Ще ударя там, където
сърцата им ще прокървят.”

Сам спря и погледна брат си.
– Какво мислиш, че значи това? – попита той плахо.
– Че ще има втора жертва днес. Че ни следи. Че ще нарани някого, за когото ни е грижа. Подяволите пич. Не знам. Освен теб в този шибан град няма за кого другиго да ме е грижа.
Изричайки тези думи Дийн погледна брат си, а в очите му се четеше нечовешки бяс. Двамата погледнаха към вратата и едва тогава обърнаха внимание на лекото потракване, което се чуваше от към стаята. Някъде от вътрешността й идваше мразовито течение, което се прокрадваше през пролуките на пантите, ключалката и прага. Братята застинаха за миг. Спогледаха се и се втурнаха в отчаян бяг към стаята. Дийн отвори вратат с трясък, но уви вече бяха закъснели.

Роуз пребледня, виждайки очите на демона. Опита се да извика, но сякаш някой й бе отнел гласа. Опита се да помръдне, но тялото й тежеше, все едно се бе вкаменило. Сви се на кълбо и зачака реакцията на чудовището.
Първо имаше формата на човек. Ръце, тяло, крака – всичко беше същото. Само очите му блестяха в червено. Две кървави точки върху тъмната му кожа. После създаието се засмя. Пред Роуз лъснаха два реда бели зъби, които постепенно взеха да се изменят и от перфектната усмивка не остана нищо друго освен формата й. На мястото на великолепните до преди секунда блестящи синци се бяха подредили разкривени, остри резци, по които все още се виждаха остатъци от кръв и кожа – вероятно скорошна жертва, сполетяна от мъчителен край. Роуз се разстресе. Не знаеше какво точно й предстои, но бе сигурна в едно – не й се умираше. Сърцето й заби бясно. Ускори ритъм и забумтя, а кръвта се качи в ушите и очите й. Студ обзе тялото й. Колкото повече променящата се форма се приближаваше, толкова повече се сковаваше формата й. Вече не чуваше и не виждаше нищо. Всичко стана тъмно и тихо като в пустош.
Роуз отвори очи като от тежък, продължителен сън. Намираше се на тучната поляна. Огледа се. Навсякъде царее спокойствие. Облаците в небето бяха застинали. Тревата не помръдваше. Беше тихо и тогава от далечината внезапен вятър довя същият онзи повик – „Спомни си…”, но този път друг повик го последва – „Пусни ме на свобода…”. Тя се огледа около, но не видя нищо и плахо, сякаш не вярваща на случващото се проговори:
– Къде си? Как да те пусна? Какво си ти? Кажи ми… – извика тя последните си думи.
Внезапно, връхлетя силен вятър. Роуз затвори очи, а когато ги отвори тревата под нозете й я нямаше. Този път, обаче не се бе превърнала в пустош. Този път Роуз стъпваше в поле от рози. Хиляти, стоци, милиони рози, стелещи се под нозете й като пелена. Гласът отново проговори – „Пусни ни, Роуз…”
– Но как? – проплака отчаяно момичето.
„Ние живеем за теб и чрез теб…Пусни ни…Спомни си…” – продължи гласът. Изведнъж остра болка прониза Роуз. Сякаш нещо студено и остро раздра лявата ръка. Тя не сдържа писъка в себе си и извика с цяло гърло. Всичко наоколо сякаш се разтресе. Болката се разстла по цялото й тяло. Сълзи потекоха от очите й. Кожата й, мускулите й, всичко по нея сякаш се раздираше. Постепенно Роуз се остави на неимоверното страдание да надделее и се отпусна тежко сред полето от рози.

Тежкият ритник на Дийн се стовари върху вратата. Напълно неподготвени за това, което ги очакваше вътре, двамата братя влетяха в стаята. Гледката ги смрази. „Закъсняхме” – помисли си Дийн, виждайки до скоро топлото тяло на Роуз отпуснато на леглото. На около две крачки разстояние стоеше демона. Тялото му наподобяваше човешка форма, но очите, зъбатата му усмивка и пипалата, които стърчака от към дърба му го правеха определено различен. Дланите му завършваха с кокалести пръсти, с остри като бръсначи нокти. Краката му приличаха на вълчи – заякнали от към прасци и ходила. На фона на финното миньонче изглеждаше огромен и зловещ.
Сам се вгледа в чудовището пред тях. Устата му се изви в отвратителна, самодоволна гримаса, показвайки нечовешката челюст. Тръпки побиха момчето, когато погледна към безжизненото тяло на момичето. Чаршафите бяха облени в кръв, която се стичаше на капки по пода. Ръката й беше раздрана от рамото надолу към лакътя като две от пипалата на чудовището се бяха впили в началната и крайна точки на разреза.
– Остави я намира, копеле! – изкрещя Дийн, който безрасъдно беше влязъл навътре в стаята.
Чу се злокобен смях и преди Сам да може да отреагира и да дръпне брат си, към тях се изстреляха две пипала. Едното прободе Дийн в дясното рамо като го закова на стената зад него, а другото се обви около тялото на Сам и го заключи в желязна клопка, подвигайки го във въздуха. Пипалата, които до скоро бяха стоели забити в момичето се раздвижиха и се извадиха със свистене от безжизненото й тяло. Очите на братята в мигом се разшириха при вида на кръвта, която плиса обилно от прободните рани. Тялото потрепери конвулсивно и се отпусна още по безжизнено във вледенявашата прегръдка на чудовището. Демонът се приближи и пипаловидните му оръжия се обвиха около крехкото й тяло. Повдигнаха я на свой ред във въздуха й я насочиха към центъра на стаята. Чудовището я обърна към ловците, така че те ясно виждаха немощните очертания на момичето. Изсмя се в лицата им още по-злорадо от преди.
– Предупредих ви, че ще страда. Но този път ще бъдете още по-безсилни от когато и да било. – изсъзска създанието насреща им и понечи с кокалестите си въже към девойката.
– Bloody… – понечи да каже Дийн, когато в страни от себе си чу Сам да изрича едва прошепнато името, което й бе дал… – „…Rose”.
Чудовището вече бе на сантиметри от нея. Ръцете му се обхождаха със смъртоностните си като остриета пръсти тялото й, сякаш маркираха линиите, по които щеше да я среже. Щеше да я остави да кърви, докато всичкота кръв от вените й не изтечеше. Щеше да гази в кръвта й и да се любува на факта, че животът я напуска бавно, миг след миг. Дийн щеше да запомни всеки един кадър. Всичко щеше да се запечата завинаги в съзнанието му. Чудовището се отдръпна леко от момичето. Изви дясната си ръка като древно оръжие, високо във въздуха и със светкавично движение нанесе финалният си удар. В едно, в стаята прокънтяха гласовете на ловците:
– Рооооуз…Нееее…
Ръката на чудовището я бе пронизало очно през стомаха и сега, от другата й страна, кокалестите му пръсти държаха като в клетка разкъсаните вътрешности. По пръстите му се стичаха едри парчета съсирена кръв и телеса. Сам извъртя глава. Дийн си помисли как му иде да повърне, но не извърна погледа си и тогава… тогава видя лицето й. По страните й се стичаха сълзи. Стана му зле при мисълта, че момичето е още живо. Как бе възможно? При все кръвта, която бе загубила. Постепенно лицето й взе да се надига. Сред падналата пред очите й коса проблеснаха два жълтакви пламъка. Стаята притъмня. Всичко наоколо се ратресе. Сам бе извърнал поглед и го бе приковал в свръхестествената гледка пред него. Момичето отметна рязко глава на зад и тежката й коса описа дъга. Извърна я леко на дясно и впери котешкият си поглед в чудовището. Демонът замръзна. Пусна Дийн и Сам, внезапно на земята и те се строполиха тежко на нея. Чудовището заотстъпва в страни от Роуз, прекъсвайки всеки един допир с тялото й. Тялото и за миг увисна, безтегловно във въздуха. Погледът й бе все така убийствено жълт. Тя обаче не се строполи както двамата братя. Краката й едвам доловимо докоснаха пода с върха на пръстите й. Ходилата ги последваха и скоро момичето стоеше неподвижно в перфектно изправена стойка. В сотмаха й зееше грозна дупка, но тя сякаш не изпитваше болка. Лявата й ръка бе някак безжизнено увиснала леко в страни, заради огромният прорез в нея. От рамото й стърчеше оголена кост. И въпреки това лицето й бе като от камък. Нечовешки спокойно. За миг времето спря. Нахлуващият бясно от вън вятър стихна. Въздухът в стаята бе замръзнал за един продължителен миг. И тогава, съвсем тихо, едва доловимо от окъвавените й устни се отрониха думи произнесени с дълбок, въздействащ тембър:
– Bloody Rose, bankai!
Дийн и Сам впериха още по-изумени погледи в момичето. Изведнъж тялото и се строполи безжизнено на пода. Демонът нададе проглошителен вик и се измъкна светкавично през зеещият прозорец. Нито един от двамата ловци не помръдна. Нямаха психическата и физическа сила да го сторят. Дийн се доближи до студеното тяло на момичето. Плахо протегна ръка към Роуз. Пръстите му се докоснаха до разпилелите се по пода коси на момичето. В тях още се виждаха заплетените розови цветчета. От очите на Дийн покапаха сълзи. Той придърпа безжизненото тяло към себе си и го прегърна. Склонил глава над Роуз, зълзите потекоха повече и по-бързо. Едвам виждаше. Очите му бяха подути. Кръвта в ушите му заглуши околните звуци. И тогава, някъде зад гърба му, сякаш чу гласът й. Същият онзи нежен, едвам доловим глас.
– Ъ-ъ-ъ, Дийн? – не получи желаната реакция. – Ехооо…Дийн. – прокашля се, но пак нямаше отговор. Дори Сам бе свел глава и не и обърна внимание.
Жената поклати глава отчаяно. Или не я виждаха, което бе малко вероятно или не я чуваха, което бе още по-малко вероятно. Накрая търпението й се изчерпа и тя ядно рече, повишавайки тон.
– А ве пичове…До кога ще циврите като женки на погребение. Мамка му, това тяло дори не е в чувал, а вие вече го пратихте три метра под земята в ковчег, бате.
Двамата братя мигом вдигнаха погледи и се обърнаха по посока на гласа.
– А…Е така е много по-добре. Крайно време беше.
Пред очите им наистина стоеше Роуз. Дийн погледна Сам и видя опулената му физиономия. Значи не сънуваше. Наиситна беше тя. Но тогава, какво беше това в обятията му. Дийн се вгледа в образа на жената пред него. Лицето й бе гладко и бледо като порцелан. Нямаше ни една бръчица. Беше спокойно като водната повърхност преди да излезе буря. Дийн понечи да каже нещо, но се спря. Едва сега видя очите й. Бяха жълти, като на котка, но вместо продълговатите зеници, бяха изцяло човешки. Искаше му се да я пита толкова много неща. Да разбере какво подяволите става, но все едно му бяха отнели дарсловото. Сам не бе в по-добро положение. Макар и по-даровитият от двама им в разговорите, сега и той бе замлъкнал.

Нито Дийн, нито Сам можеха да повярват на очите си. Момичето пред тях много приличаше на Роузи, но чертите на лицето й бяха някак по-сериозни, по-мрачни, по-груби. Нежността в очите й липсваха, а на нейно място се простираше безкраят на жълтите орбити.
– Роуз-Роузи – подде заекващо Сам.
– Да. – изръмжа девойката през зъби. – И е Роуз, за протокола.
– Но… – погледна към тялото в ръцете на брат му, после отново спря невярващите си очи отново на женската фигура. Преглътна звучно и напълно окупитил се продължи да говори. – Какво си ти? Какво точно си ти?
– Хммм, нека видим. За едни съм демон…За други съм ангел. За трети съм просто поредното свръхествтествено създание бродещо по земята. Всеки ме вижда и възприема по свой собствен начин. Но като цяло, аз и родът ми сме последата бариера във войната между светлината и мрака. Честно казано… – замисли се тя и след това продължи. – …в момента съм…просто енергийно кълбо заключено в човешко тяло. Благодарение на Вас! – подчерта през зъби момичето, поглеждайки към Дийн.
В погледа й се четеше ту злоба, ту ненавист, ту безразличие.
– Така. Да минем на основната тема.
– А тя е. – заговори за първи път от самото начало Дийн.
Роуз го погледна и забеляза, че ръцете му продължаваха да треперят около трупа в тях. “Какво му има на този ловец, подяволите?” – помисли си тя.
– Мога да излекувам тялото, но не мога да се бърникам в мозъка. Трябва да се погрижите да тялото да си върне паметта. Не е много повредено и вярвам, че скоро ще мога да ви утърва от присъствието си. В противен случай оставам в вас завинаги. – изсумтя тя, скръствайки ръце пред гърдите си.
– Това ли е? Ами тя? – попита Дийн и очите му се превърнаха в две ядни цепки на лицето.
– Както тя? Коя тя?
– Роузи. – отсече той. – Или както й е всъщност името. – когато освен изумената физиономия на Роуз не получи нищо друго, той извика ядно, притискайки още по-силно тялото към себе си. – Момичето, чиято форма си обладала. Тази, която умира заради теб.
Роуз не можеше да повярва на очите си. Беше изумена. Това никога не се бе случвало, на никоя от тях. Усети гнева бликащ от дълбините на душата му. Видя как се опитва да задържи сълзите, напиращи в очите му. Чуваше бясното туптене на сърцето му. Повдигаше й се, но въпреки това стаи собственото си чувство на погнуса и монотният й глас оттекна в стаята.
– Не знам за кого ме мислиш Дийн Уинчестър, но аз не съм някой от онези мижави демони, обладаващи човеците, за да ходят свободно във вашият свят. – тонът, с който говореше бавно се повишаваше, докато накрая се превърна в тежък, буреносен тътен. – Това тяло е лично мое и преста ни да го стискаш или ще го повредиш още повече. Мислиш си, че можеш да се справиш със всичко. Е, жестоко се лъжеш. Ти си просто човек и нищо повече. Дори собствената си душа не успя да спасиш без намесата напо-висша сила.- изсмя се злобно тя, но Сам усети, че тирадата няма да спре скоро.
Чул последните й думи, Дийн надигна изумен поглед към жената.
– Какво знаеш пък ти за мен.
– Много неща. С кое би желал да започна? – изрече саркастично Роуз.
Сам не вярваше на очите си, още по-малко на ушите си. Демоните лъжеха, демоните мамеха, подиграваха се с хората и играеха мръсните си игрички с хората, но тази беше различна. Самата тя бе казала, че тялото е лично нейно и това беше един от многото факти, които я отличаваше. Роуз рязко затвори очите си и по лизето й пробяга сянка, а чертите й се напрегнаха все едно се опитваше да се успокои. Това, което последва обаче стресна двамата братя до степен, че Сам отскочи поне метър назад, а Дийн се отдръпна рязко от тялото в ръцете му. Очите, които проследяваха всяко едно тяхно движение, бяха жълти и за разлика от познатите такива на демона, в тях горяха истински пламъци. В тези на Роуз нямаше черно, нямаше червени оттенъци. Зениците й бяха просто два пламъка вместо очи. Когато проговори, гласът й беше плътен, до голяма степен нечовешки, но й двамата различаваха речта й.
– Нямам време да споря с вас. Още по-малко да обеснявам. Просто свършете това, което ви поръчах.
В момента, в който тялото ми се оправи напълно от всички поражения, които вие и демонът му причинихте, ще ви оставя намира. ЗАВИНАГИ!
Дийн не знаеше от къде му дойде толкова смелост, но без да се замисля изтърси следващите си думи, които предизвикаха явен ужас у брат му.
– Помоли учтиво! – каза той не отстъпвайки по ядност на жената пред него.
– КАКВОООО? Аз…Да моля теб – човекът – УЧТИВО? – прокънтя гласът й в стаята.
Дийн вече действаше като напълно обезумял и Сам понечи да го спре,но брат му се бе изправил и вървеше право към Роуз.
– Помоли учтиво! Искаш да ти помогнем…Товага помоли учтиво. Твърдиш, че не си като другите демони…Тогава помоли учтиво.
– НИКОГА!
– Какъв е проблема? Просто учтиво трябва да кажеш “Моля!”.
– НиКОГА! Спасих ви задниците от демон, с който не можете да се борите. Не си в правото да молиш.
– Какво ще ти стане, ако просто помолиш за помощ вместо да заповядваш.
– Няма да моля, Дийн Уинчестър! – гласът й звучеше още по-заплашително, а погледът й бе в състояние да запали всичко наоколо.
– Нали си различна. Глупости. Поредният, малко повече изперкал демон. Нищо различно. И тези глупости, че тялото си било твое. Кой ще ти повярва, мамка му? Всички сте еднакви.
– Тоя психично болен ли е? – попита Роуз, обръщайки се към Сам.
– Аааа… не знам вече… – отвърна заекващо момчето.
– Е, аз ли да знам? Нали ти си му брат? Ако знаех, че ще попадна на вас…щях да си остана заспала поне за още едно столетие. Но НЕ, аз трябваше да се събудя, нали? – започна да си мърмори тя като ръкомахаше – И да, нали, понеже си много умна, заръча на сестра ти да те подбере чак когато демона е мъртав. После се натъкна на тия издънки на природата. Направиха те на Йети, прегазиха те с кола. Но и това не беше достатъчно. Решиха да ти помогнат… И какво? Накрая в канавката и с разпорено тяло. Ааааааа…. – изкрещя тя и двамата мъже замръзнаха на място. Роуз се успокои напълно и продължи с монотонното си излъчване. – Момчета, нека бъдем реалисти. Ти – погледна към Дийн – дължиш услуга на сестра ми. Аз – посочи с ръка към себе си. – Никога няма да помоля учтиво. А и момчета, призайте си. Не можете да се справите с това създание. Аз мога. А и…
– Да, да…Дължници сме ти за солта и колата, и канавката, и… – Дийн погледна зад себе си към проснатото на пода тяло. – …и за това. – после се обърна и напълно сериозно попита – Я, почакай малко…Коя сестра? Каква сестра? Сами, пак ли си се забъркал с някоя откачена демонка?
– Това е по твоята част, Дийн. – отвърна начумерено Сам.
Смеха напираше в нея, но някак си успя да се сдържи да не избухне. Обърна се към Сам и махайки му с ръка за успокоение рече:
– Не тази. Тя ми е племенница. – обръщайки се към Дийн, продължи. – Имах предвид другата, но може би ще ти кажа, когато всичко приключи. Трябва да се върна в тялото си или ще загубя контрол над него. – изведнъж очите й ак заблестяха в огнено жълто. – И, ако обичаш – просъска тя – не се възползвай от тялото ми.
– Или какво? – отвърна Дийн, а по лицето му се проточи усмивка на задоволство.
– Или ще те размажа като хлебарка…Ммм, имам по-добра идея. Ще размажа него като млъсно Саси, каквото е в действеителност. Така или иначе Ди не държи на него.
– Моля! – рекога двамата в един глас като се спогледаха.
Обърнаха се към Роуз, но нея вече я нямаше. В стаята оттекваха само последните звуци на смеха й.
– Дийн – подде Сам и посочи към тялото на пода.
Брат му се обърна и онемя. Тялото се бе повдигнало във въздуха и кръвта от пода, както и всевъзможните изпаднали карантии се стичаха в обратен ход към него. Дори малките капчици кръв, засъхнали по дрехите на Дийн се отскубнаха от мястото си и се насочиха към безжизненият труп.

Дийн бе седнал на един стол встрани от леглото. Пред очите си още виждаше необикновената картина на събитията, случили се преди час. Стаята изглеждаше така сякаш в нея не се бе случило нищо необичайно. Всичко си бе на място. Дори и най-малката прашинка мазилка отронила се от станата, когато демона заби Дийн като картина в нея се бе върнала на мястото си. На место дълбока прободна рана, на рамото си ловеца имаше леко зачервено петно, което протично на всички закони, вместо кръглата форма на пипалото минало през него образуваше средно по големина “R”. Дийн и Сам бяха спорили дълго време какво около събитията, докато големият брат не успя със сетните сили останали в него да изпрати другият за кафе. Сами се бавеше вече десетина – петнадесет минутки и това допълнително го изнервяше. Беше се облегнал на стола и внимателно наблюдаваше спокойното дихашане на момичето в леглото. Единственият признак за борбата й жестокостта, които я бяха сполетели бе захвърлен в страни до багажа на Дийн. Сам бе донесъл друга тениска и някак си, с влагане на огромно количество психическа воля, Дийн бе съомял да преоблече девойката. От този момент бе изминал около час, но тя упорито не се пробуждаше. Слънцето вън си бе проправило път през облаците и есенните корони на дърветата и сега гъстите снопове светлина огряваха стаята. Изведнъж Роузи се размърда леко. Дийн наостри уши като хрътка, но не помръдна нито милиметър от стола. Момичето се протегна като котка в леглото и сънено отвори очи. Изглеждаше така все едно се пробужда от дълбок, продължителен сън. Протегна фигурата си още малко и измърквайки тихо се обърна по посока на Дийн и се сгуши в завивките като очите й не се отлепяха от образа му. Изглеждаше уморен. Все едно не бе мигвал няколко нощи. Погледна го с умиление и лека, едвам доловима усмивка пробягна по устните й. Дийн не знаеше как да реагира. Не знаеше какво да прави. Дали да вярва на демона или да се довери на инстинктите си. Ами ако това, което Роуз бе казала, се окажеше истина? Продължи да гледа момичето и да не помръдва.
– Добро утро. – рече най-накрая тя и му се усмихна още по-свенливо.
– Добро и на теб. – отвърна той, но в тона му се четеше объркването, което вътрешно го разяждаше из основи.
– Какво се е случило? Изглеждаш притеснен и уплашен.
– Какво си спомняш от снощи? – започна Дийн, но едвам изрекъл думата „спомняш”, сякаш черна сянка пробягна по лицето на Роузи.
Тя се изправи в седнало положение и започна да се оглежда. Видимо бе, че търсеше раните, които демонът бе оформил няколко часа по-рано в крехкото й тяло. Няколко сълзи се стекоха по лицето й, но след като не откри нито белег от натрапническите лапи, очите й се стрелнаха по посока на Дийн, а в погледа й се смесваха страх и объркване. Тя погледна умолително, сякаш търсеше отговори на въпроси, които я беше страх дори да зададе. Дийн не се сдържа. Предупреждението на Роуз още оттекваше ясно в ушите му, но погледът на нежното създание пред него бе тъй приковаващ, че сялото му същество се движеше и действаше като по неписани закони. Той прекоси разстоянието с две бързи крачки и сядяйки на ръба на леглото я притегли в силните си обятия.
– Моля те, кажи ми че всичко е било сън! – чу умолителният й глас и приглушеното от прегръдката му ридание. Усещаше как всеки нейн стон пробожда като с огнен шиш сърцето му. – Това… Какво…Аз… – продължаваше да говори тя, а риданията й ставаха все по-силни и по-силни.
– Няма значение. Всичко свърши. Ти си добре. Всички сме добре. – той придърпа лицето й в ръцете си и поглеждайки я продължи. – Обещавам ти. Не, кълна ти се, независимо какво е станало и какво ни предстои от тук нататък. Независимо какво ни чака. Няма да те изоставя. Дори за миг. Ясно ли е? – когато в очите й видя още по-уплашен поглед и прочете силният порив на страх бликащ от сините дълбини вперили се в него, Дийн забрави всичко. Всяко едно предупреждение. Всяка една забрана. За него нищо и никой нямаха значение в този миг. Важното бе само момичето в ръцете му да бъде добре. Дори и демонът спящ вътре в нея да бе казал истината, това нямаше значение сега. Само един миг, в който погледите им се срещнаха, бе достатъчен на Дийн да осъзнае, че нито демон, нито човек бяха в състояние да накарат сърцето му да прокърви. То вече не му принадлежеше. Без дори да съзнава го бе дал на жената в обятията му. И дори някой ден тя да изчезнеше от неговият свят, сърцето пак щеше да продължи да бие само за нея.

Дори не усети кога ръцете й се бяха обвили около него. Не бе разбрал дори как пръстите й се бяха свили в юмруци и силно стискаха тенискаат му в желязната си хватка. Сърцето му заби лудо. Каквато й магия да използваше това момиче, то тя му действаше неотказно. Бе преживял много за последната година и половина. Първо смърта на Сам, после демона и душата му, Европа…Бе водил разхайтен живот. Всяка сутрин се бе будил, очаквайки това да е краят, но нито за миг не бе помислял, че ако нещо подобно се случи, би му пукало до такава степен за някого. Искаше да я утеши. Искаше да бъде нежен, по съвсем друг начин. Не искаше да се възползва, независимо колко силно бушуваха инстинктите вътре в него. Поневи да се отдръпне, за да събере мислите си и да каже нещо успокоително, но тогава напълно изненадващо и за двамата, устините й се впиха в неговите. Бяха топли, изпълнение с живот, ненаситни. За миг се отдръпна, за да си поеме въздух, но тогава ръцете й се вкопчиха умолително в лицето му и го придърпаха отново към нейното. Да тя бе жива, но имаше нужда от доказателство за това. Колкото й да се бореше и да осъзнаваше дълбоко в себе си, че това не е начинът да й го докаже, инстинктите на момичето сякаш се сливаха с неговите първични и го оплитаха в мрежите си още повече. Дийн се предаде на чувството и ръцете му се обвиха около крехката й форма. Бе внимателен, колкото й да му се искаше сега да разкъса бариерите от плат, които ги деляха, малкото съзнание, осатанало будно в него го възпираше. Трябваше да бъде внимателе. Трябваше да заличи всяка рана, всеки ужас, всяки спомен от отминалите часове и да ги запълни с нови. Такива, които Роуз щеше да помни до края на дните си, независимо колко дълги или кратки щяха да бъдат те. Ръцете му се движеха бавно по тялото й, прокарвайки парещи следи по местата от където бяха минали. Устните им отдавна бяха отстъпили борбата за надмощие едни над други. Целувките на Дийн бяха нежни и изпепеляващи, докато нейните го изпиваха целият. Инстинктите му бавно се надигаха в него, усетил жаждата й за повече и повече. Не осъзна кога бе захапал доланата й устна, докато не усети в устата си соленият привкус на кръв. Отдръпна се леко, но Роизу не го пускаше и без да обръща внимание на рукналата кръв го придърпа отбратно. Дийн я целуна и придърпвайки я още по-силно към себе си, двамата се настаниха удобно сред завивките. Изведнъж тялото й сякаш застина. Нещо не беше наред, но Дийн не разбираше какво. Отдръпна се леко и я погледна в очите, които се бяха затворили, но под чиито клепачи се усещаше напрежението им.
– Роузи, добре ли си? – попита той плахо – Това не беше чак толкова добра идея. Не биваше да го правя. Аз…
Той не успя да довърши репликата си, когато изпод внезапно отворилите се клепачи го погледнаха два огнени пламъка.

– Какво? – започна той, опитвайки се да се отдръпне от Роуз, но ръцете й сграбчиха грубо лицето му и го приближиха на милиметри от нейното.
Макар и същото тяло, макар и същото лице, погледът й бе ужасяващо коварен и той потръпна под силата на парещият й дъх. Опитваше да устои на погнусата от измамният й огнен поглед. Не искаше да вижда тази част от нея, независимо дали това бе наистна самоличността й.
– Пусни ме! – заповяда той, процеждайки думите през зъби.
– Предупредихте Дийн Уинчестър! – отвърна тя и устните й леко се докоснаха до нейните. – Кого си избираш. Ти или брат ти.
– Да не си посмяла да докоснеш брат ми. – изръмжа ловецът и очите се присвиха ядно.
– Или какво? – изкиска се тя, а езикът й премина по горната му устана, оставяйки пареща следа.
– Какво искаш? – попита той, докато в погледа му се меняха чувството на погнуса с това на объркването, което жената под него предизвикваше.
Понечи да се отдръпне от нея, но в този момент левият й крак се обви около него й го притисна към тялото й. При непредвиденият помежду им допир, някъде дълбоко от дъното на гръдният му кош се отскубна стон и той инстинктивно зароди глава в извивката на врата й. Ръцете й се стрелнаха към врата й гърба му и се обвиха като пипала, шарейки по протеженията им. Тя леко се повдигна, притискайки се още по-силно в него. Това беше границата, която срути всички бариери помежду им. Дийн със сетни сили се опита да се отскубне от демоничната й хватка.
– Пусни ме. – изсъска той заповеднически, но думите му бяха по-скоро прошепнати, отколото изказани.
– Сигурен ли си? – попита тя със сърказам, но след това продължи напълно сериозно. – Имаш по-силна воля, отколкото предполагах, но едно трябва да ти стане ясно. Това тяло няма собствено мнение. То се контролира от моите нужди, не от неговите собствени. Роузи, която толкова много се опитваш да предпазиш не съществува. – в гласът й за първи път се прокрадна нотка, която буквално паникьоса Дийн.
Демонът под него или каквото там беше не говореше с подобаващата нотка в гласа. Имаше нещо сранно. Нещо различно. Надигна се и я погледна право в очите. Бяха отново сини, макар в дълбините им да се виждаха леко догарящи пламъчета.
– Твоята Роузи не съществува Дийн. Никога я е нямало. Щеше ми се да можех да ти го покажа, но докато съм затворена вътре в оковите на собственото си тяло не мога. – гласът й бе едва доловим шепот, но това което хънтътрът осъзна бе колко тъжен звучеше той в действителност.
Едва сега разбираше какво реално бе привлякло вниманието му. Тя не говореше както преди. Не заповядваше. Не заплащваше. Беше уверената жена от след битката, но гласът, погледът й, нежният допир на ръцете й бе този на Роузи. Той се втренчи недоумяващо в нея. „Демоните лъжат. Играят си с нас. Мамят. Подиграват ни се.” – оттекна дълбоко в съзнанието му собственият му вътрешен глас. Внезапно, Роуз го отблъсна. Дийн се опита да се задържи в седнало положение на леглото, докато жената се измъкваше от мястото си, опитвайки се да се отдръпне максимално от него и да стане от леглото. В този миг на вратата се почука тихо и отвън се чу приглишеният глас на Сам.
– Дийн? Може ли да вляза? – попита оклончиво той.
Ловецът рязко дръпна момичето обратно в леглото и надвесвайки се над легналата й форма прошепна.
– Направи се че спиш. Моля те! – думите се отрониха като умолителен шепот и той видя как тя затваря очите си, доверявайки му се напълно.
Той стана. Покри формата й със завивките и се отправи към вратата оправяйки измачканата си тениска. Откреха леко вратата и се подаде в тесният промеждутък.
– Хей, Дийн…Как е тя?
– Събуди се, но пак заспа. Мисля, че ще се оправи. Виж, ще има ли проблем, ако се поровиш малко из нета за други признаци, жертви и … виж какво можеш да намериш относно…знаеш какво.
– О.К. Няма нужда дори да ми казваш. Заемам се. А и – Сам подаде чашата с кафе на брат си. – няма да е лошо да поспиш малко. Демонът никога не напада след като слънцето изгрее. Така че няма опасно.
Дийн благодари и затвори варатата подире си. Обърна се към леглото и сядайки на ръба му, дирекнто запита.
– Какво точно си ти?

Тя отвори бавно очите си и го погледна. В тях още се виждаха пламъците, но те сякаш умираха малко по малко. Роуз се изправи и заговори с глас лишен от емоции.
– Не знам. Никой не знае. Имала съм много имена през хилядолетията си живот. Знам, че съм стара почти колкото света. Някога армиите на сестра ми бродеха по тази земя, пропивайки почвата с кръвта на собствените й чеда. Но после сестрите ми се пренаситиха от кръвта на хората. Загубиха жаждата си, когато човеците останаха прекалено малко. Сестра ми видя как демоните й започнаха да се избиват взаимно, за да задоволят нуждите си и това я уплаши. Не искаше да губи контрола върху тях. Семейството ми имаше задачата да ги върне и заключи обратно зад портите на Ада, но те бяха многобройни. Някой избягаха и се скриха сред хората, приемайки техният образ и подобие. Това са демоните, които ти и твоят род познавате. Безсърдечни. Лишени от чувства. – тя спря за миг, пое си дъх, но не продължи. Само го погледна умолително. Не искаше да говори повече. Не искаше да разказва неща, които съзнанието й се опитваше ежедневно да заличи. Не искаше да си спомня за онези времена, когато ръцете й, макар й токова малки и крехки на външен вид, бяха отнемали безкомпромисно живота на хиляди. Роуз го погледна и Дийн осъзна, че в очите й нямаше прикрита омраза, неприязън, дори и опит за лъжа. Отново дейставаше като обладан от магия, но този път не се съмняваше какво иска. Не искаше да спира. Не искаше да поставя бариери. Създанието пред него беше реално. Беше толкова истинско, колкото самият той не можеше да бъде.
– Нямам право да искам това от теб, нали? – подде той, докато дланта му нежно обгърна бузата й. Можеше да се закълне, че за миг студенината в тялото й изчезна и се замени от топлината на кръвта бликаща във вениете й. – Не знам какво е това, но знам че е истинско. Знам че е реално и че ме кара да се чувствам жив. Когато каза, че не мога да се справя с демона беше напълно права. Бях прекалено горд за да го призная, въпреки че го осъзнавах напълно ясно.
– Ха. – рече Роуз и очите й за миг пресветнаха в леки, закачливи пламъци. – Наиситна си горд. Може би повече от колкото осъзнаваш. Но повярвай ми, колкото й да се опитваш, едва ли някога ще успееш да ме надминеш. – в гласа й се четеше неописуемата наслада от казаното със задоволство. – В крайна сметка, може би постсъзнанието ми неслучайното те е избрало.
– Роузи ли имаш предвид? – попита той, докато лека усмивка озаряваше лицето му.
– Роуз, Роузи.. има ли значение?
– Не знам. Има ли? – попита той напълно сериозен.
– Не знам. Винаги съм се чудила. Ако не бях създадена това, което съм. – тя се замисли за миг и после продължи, поглеждайки го право в очите. – Каква ли щях да бъда в действителност?
– И каква смяташ, че си?
– Това, което никога няма да бъда, Дийн. Аз съм човек. Най-скъпоценното проклятие за рода ми. Ние нямаме позволението да чувстваме, да обичаме. Никога не сме имали шанса да страдаме и да се радваме на живота. Тук сме, защото така е било решено. Ние сме движещата сила, която тласка хората по пътя към неизбежното. Ние сме вашето ежедневие. Вашите болка и страдание. Вашите страсти и желания. Но едно никога няма да бъдем. – тя склони глава, поглеждайки към ръцете си, впили пръсти в завивките и едвам чуто прошепна – Вас.
Всичко, което чу го плашеше и в същото време раздираше сърцето му. Сякаш наистина то не му принадлежеше повече. Сякаш й го бе дал и сега тя изпитваше казаното чрез неговото, а не чрез нейното собствено. Но ако неговото сърце беше станало нейно, тогава… Той не довърши мисълта си. Наведе се и повдигайки лицето й я целуна. Толкова нежно и чувствено, колкото не бе вярвал че може. Очите й се разшириха. Не можеше да повярва на случващото се. Бе му разкрила част от жестокостта, с която бе бил изпълнен живота й, но вместо да се погнуси и отдръпне от нея той я бе целунал. Дийн взе ръката й и я постави на мясото където сърцето му сякаш щеше да изкочи от орбитата си.
– Усещаш ли това? – попита той приглушено като не отделяше погледа си от нейният.
– Да. – отвърна тя недоумявайки.
– Сърцето ми бие за теб. Ако ти, можеш да причиниш това у един ловец, който мрази видът ти повече от всичко на този свят, значи в крайна сметка не си лишена нито от чувства, нито от възможнността да бъдеш една от нас. – в очите му се четеше безгранична искренност.
Искаше й се да му повярва, но въпреки всичко тя бе демон и такава щеше да си остане. И въпреки това, в този момент, макар и само за малко можеше да бъде човек. Можеше да бъде истинска.

Дийн се наведе отново към нея и я целуна нежно, след което се отдръпна леко и повдигайки ендата си вежда я попита:
– А, все пак, как така се събуди? Не ми казвай, че си си спомнила всичко?
– Не, не съм и не знам как и защо, но знам че не искам да заспивам отново. – отвърна тя и впи устните си в неговите.
Придърпа го към себе си, навътре в леглото и скоро усети тежестта на тялото му да я притиска към матрака. Чувството да го има до себе си и около себе си, бе нещо ново, нещо различно и неизпитвано до момента, затова Роуз му се оттдаде изцяло, забравяйки всичко и всички. Впи пръсти в късата му коса и впи отчаяно устни в неговите. Усети как кръвта от разранените им и подпуханли устни се смесва. Усети вскуса й така както усещаше тръпчивият мирис на изтиващото на нощното шкавче до тях кафе. Не искаше този момент да свършва. Никога. Но бе прекалено горда да си го признае. Ето защо го бе харесала от самото начало. Дийн Унчестър беше нейно перфектно копие. Горд и самоуверен – сякаш създаден от замаха на собствената й ръка.
Пръстите й шареха по цялото му тяло. Ненаситни и неумолими. Не можеше да му се наслади. Чувството бе великолепно. Беше горда да го има в ръцете си, чиито алчни за още и още от него, пръсти обхождаха всяко кътче, до което успееха да се домогнат. Похотта, обгърнала съзнанието й я караше да се генви от завистта, която я обземаше при мисълта, че там навън всяка една жена би могла да го притежава. Но сега той беше само нейн и ничий друг. Единствено нейн.
Дийн прокара устни надолу по врата й и от устата й се отрони тихо, доволно мъркане, което го накара да се усмихне. Продължи, но тениската покриваше плътно всяко едно кътче от така жадуваната кожа, затова, той груго и нетърпеливо я дръпна нагоре, разкривайки пълнотата на гърдите й. Не дочака да я премахне изцяло и докато ръцете му бясно се бореха с бариерите по пътя й, устните му жадно засмукаха едно от набъбналите зърна. Роуз изстена и гърба й се изви като опъната от майстор струна. Тениската й изхвърча някъде в страни от леглото, неговата я последва. Тялото му беше перфектно изваяно, сантиметър по сантиметър. И беше само нейно. Роуз прокара жадни поглед и пръсти по корема и гърба му и впи ноктите си в позлатената от дневната светлина кожа. Дийн изръмжа доволно и прехвърли жадните си за още от нея устни на другото зърно, докато пръстите му останаха да играят с първото. Нейните, на свой ред не оставаха безучастни и ожесточено се заеха да освободят напрежението в доланата част на тялото му от отеснелите до безкрайност окови на панталоните му. Коланът му се откопча, последва го металният звук на откопчаващият се цип. Пръстите й жадно избутаха дънките му надолу. Дийн за миг изостави пълнотата на гърдите й, за да премахне и последните бариери от дрехи помежду им. Наведе се над нея, но не смееше да я докосне. Демон или не – беше божествена. Очите му бяха изпълнение със страст и ненаситност, и жавно обхождаха формите й. Ръцете му се спуснаха надолу, осатвяйки изпепеляващи следи по кожата й. Роуз се взря в белега на рамото му и треперещите й пръсти последваха очертанията му, образувайки буквата с върховете си. Не смееше да го докосне. Знаеше, че му е оставила белег, но сега когато го виждаше, пареща болка премина по цялото й тяло. Затвори очи. Не искаше да вижда прикованият му в нея поглед. Не искаше да вижда обвинението изписано в очите му. Бе била прекалено горда. Бе го наказала доживотно да носи символа й, а сега съжеляваше. Усети ръката му да се спуска по хълбока й, после почувства допира й отвътрешната страна на крака си. Очите й се отвориха широко от изненада и попаднаха в зеленият безкрай на неговите. Ръката й все още беше опряна в рамото му. Тя отклони за миг своя, но усетила нежният допир на пръстите му в най-интимната част на тялото си, я накара бързо да го върне на неговият. Очите му я гледаха въпросително, молейки я за позволение. После погледът му се отклони по посока на ръката й и той едвам доловимо прошепна преди усните му да се слеят с нейните:
– Така винаги ще си спомням за теб.
Думите му я разпалиха, втрисайки цялото й същество. Независимо дали бе вярно или не, той й бе признал, че ще я помни не чрез това, което изпитваха в монета, а чрез символа изписан на раното му. Нейният белег, който тя му бе оставила, заради непреклонната си гордост. Роуз затвори отново очи и по страните й се стрелнаха две струйки, парещи сълзи. Дали от допира на устните му или от плахото и нежно проникване на пръстите му в нея, тя отново надигна клапачите си, поглеждайки го право в очите. В тях нямаше омразя или измама. Нямаше дори похот и ненаситност, която бе срещала през вековете у другите мъже. В зелените орбити на мъжа в обятията й се четяха всички чувства, които бесният ритън на сърцето му изразяваше в този момент. Пръстите му, до сега стоели неподвижно в нея се размърдаха, карайки я да привикне с натрапчивото си присъствие. Дийн бавно ги извади и после отново ги вкара в нея. Движението му изтръгна от гърлото й поредица от наподобяващи мъркането на котка звуци, което го окуражи и той забърза ритъма. Роуз изви гръб, отдавайки по-голям достъп на устните му до врата и гърдите си, от който Дийн не пропусна да се възползва. Захапа нежно артерията на врата й, която се беше описала от напрягането на цялото й тяло. Роуз изтена за пореден път и мускулите й започнаха да се стяхат около пръстите му. Усети тялото си да се движи в ритъма на ръката му и прехапа долната си устна, затваряйки плътно очи и отдавайки се на великолепното усещане за пълнота. Достигна връхната точка на удоволстивето, но това не й бе достатъчно. Искаше повече то Дийн. Искаше да го усеща. Да го обгърне с цялото си същество. Да го притежава за един единствен вълшебен миг на грозният фон на агонийната вечност.
– Дийн… – едва чуто се отрони името му от устните й това бе достатъчен знак за мъжа в обятията й.

Искаше да бъде нежен въпреки всичко, но когато за последно погледът му се спря на очите й, те горяха с демоничните пламъци в тях. Проникна отведнъж, рязко, не й оставяйки възможност за протест, след което застина. Ръката му обхвана лицето й с дланта си и той се вгледа в очите, сякаш опитвайки се да й докаже, че въпреки нечовешката им форма, в тях нямаше нищо различно в този момент изпълнен със страст и желание. Целуна я нито нежно, нито грубо. Целувка, която съчетаваше всички негови чувства. Тези, които бяха изписани на повърхността и тези, които оставаха дълбоко подтиснати в него. Роуз докосна гърдите му и усети бясният ритън на сърцето му под пръстите си. Не отлепяйки устни от неговите нито за миг тя леко помръдна и Дийн издаде плътен гърлен стон, заравяйки за втори път тази сутрин глава в извивката на врата й . Не можеше да се сдържа повече. Не можеше да бъде нито нежен, нито груб. Можеше да бъде само самият себе си – Дийн. Телата им затанцуваха в такта на урагана от чувства и емоции, който ги бе обвзел. Помежду им преминаваха електрически искри, докато бурята от страсти не достигна пиковият си връх и двамата се отпуснаха непосилни един до друг. Дишането на Дийн беше учестено, но това на момичето до него представляваше поредица от конвулсии и той леко се надигна, за да провери дали е добре. Докосна я едвам доловимо с ръката си и видя как разраненото място на устната й постепенно зараства. Не можеше да си отиде толкова скоро. Не можеше да го остави сам и объркан. Той я притисна към себе си и прошепна в ухото й:
– Остани с мен. Не си отивай. Вземи от мен каквото поискаш, но само не си отивай.
Не можеше да повярва колко много се е променил през последната година и нещо, след Европа. Преди не би казал подобни думи, дори от това да зависеше живота му, камо ли то на демон. Истината бе, обаче че перфектното войниче на баща му най-накрая бе порастнало. Е, не по най-правилният начин…”Хей, мацката в обятията му бе демон”, но бе израстнал наистина.
– Остани. – прошепна за последно и се взря в лицето й.
Тялото на Роуз не трепереше, но когато отвори очи, пламъците в тях липсваха. Чувстваше, че иска да изкрещи. Да извика толкова силно, че и Адът и Раят да се разтресът. Изпитваше гняв и обърканост. Не знаеше какво да направи. Какво да каже на невинното момиче в ръцете му. Целуна я по челото и бързо стана, за да се облече. Трябваше да измисли бързо оправдание. „Сами искаше помощ. Да, точно така. Сам има нужда от помощ…” – помисли си той и се стрелна по посока на разпилените си дрехи. Тъкмо нахлузваше тениската си, когато иззад гърба си чу гласът й.
– Случило ли се е нещо? – звучеше объркано. – „О, Боже, какво щеше да й каже?” – Дийн, какво има? – звучеше отчаяно. – „Не мога да повярвам, че й причинявам това?! Тя не помни нищо и се събужда гола, до мен – гол.” – Дийн, ще престанеш ли да се държиш като параноик. – прокънтя заповедният й глас и ловецът рязко се обърна.

„Беше ли наистина възможно? Това тя ли беше – толкова властна и заповядваща или онова изгубено и объркано момиче?” – трескаво започнаха да се нижат мислисте из главата му. Погледите им се срещнаха, но в нейният не откри така бленуваните пламъци. Очите и бяха спокойни като лазурното небе. Не издържа на напрежението и на питащият и недоумяващ поглед и от устните му се отрони едва доловимо:
– Роуз?
В този миг, чу пртозвъняването на GSM-а си и трескаво го затърси. Намери го. Сам му звънеше и то доста настоятелно, което го изненада.
– Какво става? – попита задъхан от търсенето Дийн.
– Отново… – чу се глухо шепнещият глас на Сам от другата страна.
– Какво отново. Сам, добре ли си, човече? – попита Дийн разтревожено. – Виж, поеми си дълбоко дъх и ми кажи какво става. И защо подяволите ми звъниш, когато просто можеше да дойдеш до тук и да ми кажеш?
– Случило се е отново, Дийн. – рече брат му, този път по-уверено. – Пак е убил. Ударил е отново. В момента гледам новините, Дийн. Ужасно е. Има кръв навсякъде. Това трябва да спре. Трябва да го спрем.
По коридора се чуха тежките ритмични стъпки и Дийн се досети, че брат му идва право към стаята. Обърна се към леглото, за да каже на Роуз да се облече, но тогава видя, че момичето стои плътно зад него. Беше напълно облечена, а в очите й се четеше неописуем ужас и страх. Беше чула всичко. Дийн започна да кълне тихо на глас и не знаеки какво да стори, просто се протегна към нея и я предърпа в прегръдката си.
– Трябва да го спрем. – промълви едва чуто тя. – Това трябва да спре. Те страдат, Дийн. Тези хора, които убива – прохлипа тя, сгушила се в обятията му. – Те страдат, Дийн. Накарай го да спре. Моля те! – ръцете й се обвиха около него и малките й, нежни пръсти се вкопчиха толкова силно в материята на гърба му, че кокалчетата им бавно започнаха да губят розовината си.
В този миг на вратата се почука, но никой от тях не помръдна. Сам леко отвори вратата и подаде главата си през нея. Видя брат си прегърнал Роуз, но не каза нищо. Дийн му направи знак да влезе и още подържа уплашеното момиче още малко в обятията си. После я отдръпна леко от себе си, хващайки лицето й в ръцете си и й прошепна.
– Всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Ще го спрем.
Думите му звучаха увено. Очите му бяха станали две наситен зелени орбити, изпълнени с жажда за справедливост, но и жажда за мъст. Искаше да докопа гадното копеле и да му даде малко от собствените му методи за мъчение. Дори не малко, а много, много повече от това. Но го беше страх. Знаеше, че в момента, в който създанието си отидеше, с него щеше да си отиде и тя. Жената в обятията му нямаше да я има повече. Нямаше да бъде част от неговият динамичен и изпълнен с опасности, дори леко казано откачен свят. Но проклет да бъдеше, ако позволеше това чудовище да нарани повече хора.

End of Chapter 3

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Pin It on Pinterest

Share This