Pages Menu
Categories Menu

Posted by on Oct 5, 2007 in Bloody Rose, Books, Fanfictions | 0 comments

Bloody Rose Chapter 2

Bloody Rose Chapter 2

Нищо от написаното не е реалност. Сам и Дийн Уинчестър са герои принадлеждащи на създателят им Ерик Крипки, а главната героиня е плод на въображението ми изграден върху образа на реално съществуваща личност.

Rosey

30 минути по-късно.

В болничният коридор се носеже зловонната миризма на мухъл.
– И това ми било болница. Пич, тук вони на умряло. – отсече навъсено Дийн. – И би ли ми обяснил отново защо стоим тук.
– Виждаш ли онази дебела сестра ей там – Сам посочи с пръст – тя ни заплаши с побой последните два пъти, когато се опитахме да напуснем болницата, а мен дори ме и удари зад врата. – той потърка мястото с ръка. Сестрата така яко го бе шамаросала, че удареното още пареше при допир.
– Аааа, да. Сетих се. Имам стратегия. Аз се изнасям, ти оставаш.
– Егати стратегията. – навъси се Сам.
– Еми…като изляза от тук ще измисля нещо. Пич, моля ти се бе. Ще откача тук. А и тая офса ме гледа злобно. Мисли ми нещо. Казвам ти.
Докато Дийн се жалваше на неотстъпващият пред него Сами, вратата на една от стаите се отвори и от нея излезе доктор с прошарена коса.
– Дийн и Сам? – попита той
Двамата се спогледаха тъпо. Не бяха казвали имената си. От къде и как можеше да ги знае. Те се спогледаха и се запътиха към доктора. Явно скоро щяха да разберат.
– Ъъъъ, т’ва сме ние. – рече Дийн, когато се приближиха. – Какво има?
– Момичето, което докарахте е с контузия в главата. Не помни коя е, нито от къде е, но явно Вас Ви помни. Не казахте ли, че сте я намерили на пътя?
Сам погледна към Дийн. Брат му изглеждаше замислен. В този миг иззад доктора се подаде една тъморусолява глава и ги загледа любопитно.
– Няма смисъл да задържам момичето в болницата. Само попълнете формулярите и е свободна да я отведете. Но ще трябва да я водите следващите няколко дни на контролни пргледи.
– Ама, докторе. – понечи да каже Дийн, когато момичето неочаквано му се метна с лекота и увисна на врата му. – Динооооо! – след това се гушна в него и започна да мърка като коте.
Всички гледаха стъписано и никой не смееше да каже и дума. Братята Унчестър направо онемяха. Тишината се наруши от дрезгавият глас на мед сестрата, която до този момент само гледаше свъсено.
– Това момиче явно те обожава…Дино. – засмя се грубовато тя, наблягайки иронично на името.
Изведнъж момичето светкавинчо се приближи до нея и със все сила я настъпа по крака, а после я удари и в коляното. Жената се завайка и запревива от болка, размахвайки с огромните си дебели ръце. Непознатата се стресна от заплашителното жестикулиране на сестрата и автоматично заотстъпва, удряйки се в Сам, който бе пристъпил към тях. Обърна се и като го видя се скуши в него, уплашено.
– Самиии… – проплака едва чуто тя, като малко дете.
Това беше достатъчно и Сам автоматично извади „огромните, влажни очи като кутре”, поглеждайки Дийн. Това бе достатъчно. Дийн не можеше да му откаже. Въздъхна тежко и обръщайки се към доктора рече:
– Ние ще сме в местният мотел. Ще ви я доведем утре за преглед. – след това се обърна по посока на момичето и отсече навъсено – И името ми не е Дино, а Дийн. Ясно ли е?
Тя кимна съвсем лекичко и ухилена доволно до уши прегвърли прегръдката си от Сам на Дийн, като го обхвана с ръце през кръста.
– Да вървим – рече той, опитвайки се да се отърве от хватката на момичето, след което закрачи редом с нея и брат си към входа на болницата.

20 минути по-късно. Местният мотел.

Дийн натисна още няколко пъти нервно звънеца на рецепцията. Иззад тезгяха от към задната стаичка се чу сънен глас.
– Да, да, идвам. Не чупете звънеца, моля.
Пред Дийн и Сам, и заспалото в ръцете му красиво създание се озова възрастна жена, с отдавна побелели коси. Дийн беше леко изнервен, но вида на жената го сепна и той спря видимо да нервничи.
– Извинете, стая с … ъъъ – той погледна към Сам сякаш за помощ.
– Имате ли стая с три легла? – попита Сам жената с най-любезният тон, на който беше способен.
– Ех, деца, в момента дори с две легла нямам свободна. Но ако искате мога да ви дам две единични или три. – и тя дари Сам с най-хубавата усмивка на която беше способна. – Имате много красива приятелка – продължи старицата, като на преден план лъснаха оределите й зъби.
– Тя не му е приятелка – отвърна строснато Дийн и повишилият се тон разбуди момичето.
Тя се надигна в прегръската на Сам и се заозърта. Мястото определено не и изглеждаше познато, но мощната прегръдка на момчето я накара да се чувства поне малко по-конфортно. В момента, в който обаче зърна брат му, тя се метна на пода и се хвърли към него.
– Диииин…. – тръгна да казва тя, но острият му поглед я сряза – …йн. – довърши момичето с усмивка, гушвайки се неканена в прегръдката му.
– Май и едно легло ще ви свърши работа. – рече възрастата жена, което предизвика злобният поглед на Дийн.
– Не, не. Две отделни стаи ще са добре. – рече Сам, преди брат му да е посмял да каже каквото и да било.
– Две ли? А тя къде ще спи? – рече Дийн.
– При теб. Явно й допадаш повече. – отвърна по-младият брат и на лицето му се изписа 24 каратова усмивка.
– Ама… – тръгна да се обеснява другият, но изведнъж думите му увиснаха сякаш във въздуха. Той погледна надолу и видя, че момичето търка очите си с ръце. – Не. Не… Няма да плачеш, нали? – започна той някак уплашено. – Добре де. Само не прави фасони и ако слушаш можеш да спиш в моята стая.
– Дин-йно добър. – рече тя и се сгуши доволно в него. – Спи ми се. – довърши прозявайки се.
Дийн погледна нещастно брат си, който продължаваше да му се хили, след което я грабна, все едно бе перце и я понесе към вече определените от рецепционистката стаи.

– Ще се видим утре сутринта. – рече Сам преди да излезе от стаята на Дийн. – Лека нощ и на двама ви. И бро, опитай се да поспиш. Леглото е достатъчно голямо и за двама ви.
Дийн изсумтя и прехвърли тежко погледа си от току що хлопналата се зад гърба на брат му врата към седналото на ръба на леглото момиче.
– О.К. Столовете определено са неудобни, а леглото е огромно, така че не би трябвало нито аз нито ти да се притесняваме от една обща дрямка в него, нали? – попита той леко уклончиво.
– Ами, аз…Предполагам че да. – момичето отговари някак механично все едно не и пукаше особено. – Може ли вече да си спя. – рече тя и в гласа и се четеше огромната умора, която лицето й изразяваше.
– Предполагам че да. – отвърна, имитирайки я Дийн.
Двамата скоро вече лежаха от двете страни на леглото на възможно по-голямо разстояние един от друг. Преди сънят да започне да го унася, той попита:
– Само нещо за последно, преди да заспиш. Помниш ли поне как се казваш?
– Не съм сигурна, но май беше нещо като име на цвете. Не знам. – отвърна тя и очите й започнаха да се пълнят със сълзи.
– Виж, знам че е трудно да не помниш кой си, но сълзите няма да помогнат. – отвърна той, като се опитваше максимално да я успокои. „Браво бе пич, сега я и разплака. Първо я блъсна с колата. После, заради външният ти вид, девойката се и потроши. Сега има амнезия. Не знае коя е, а ти и викаш, че сълзите няма да помогнат” – мислеше си той, когато усети една дребна ръка да се прокрадва плахо през корема му и да се обвива около му. Погледна надолу и видя момичето да се сгушва в него, подсмърчайки. „Това е прекалено.” – мислеше си той, но уви нямаше какво друго да стори, освен да я прегърна на свой ред и да се остави на съня да го завладее.

Хотелът, малко преди зазоряване.

Дийн се събуди обзет от неизвестна паника. Нещо не бе наред, но не знаеше какво. Той огледа инстинктивно стаята, после погледът му премина по леглото и тогава разбра какво го бе събудило така рязко. Топлината до него липсваше. Момичето, което цяла нощ се беше притискало в него го нямаше. Дийн скочи на крака. Отвори вратата на стаята, огледа коридора. Беше пуст. Нямаше и следа от жива или мъртва душа. Не можеше да е излязла. Щеше да я е чул. Върна се в стаята. Нахлузи дънките си, първата тениска която видя, грабна якето си и изхвърча затръшвайки звучно вратата след себе си.

Сам все още спеше дълбоко, макар грохота от затръшваща се врата да бе поразбудил по-голямата част от посетителите на хотела. Дийн връхлетя в стаята му с гръм и трясък, и напълно безцеремонно, грабвайки дрехите на брат си от стола, ги тръшна отгоре му с думите.
– Пич, мацето изчезна. Ставай! Отиваме да я търсим! – заповяда той, повишавайки тон, достатъчен да събуди и мъртвец.
Сам страстнато седна в леглото и сънено, недоумявайки какво става, се заовърта в него.
– Ей, ама…какво?
– Няма ама и какво. Ставай! Веднага! Трябва да сме я намерили преди 10 часа.
– Какво има в 10 часа?
– Прегледа при доктора. А ве пич, събуди се мамка ти. – Дийн се наведе до сами лицето на Сам и гневно му кресна – МАЦЕТО ИЗЧЕЗНА!!!
Изведнъж Сам се разсъни, все едно вече отдавна бе станал, та дори бе изпил и няколко кафета.
– Какво? Как? Кога? Дийн, как можа да я изгубиш?
– Не ме питай. Легнахме. Заспахме и като се събудих…Ами нея я нямаше. Погледнах навсякъде. Нито във фоайето, нито по коридорите. Никъде. Няма я. – заоплаква се той, докато Сам скоростно нахлузваше дрехите си.
– И в банята ли я нямаше? – попита внезапно Сам, но не последва отговор, при което той забави темпото си и навъсено се обърна към Дийн. – Погледнал си в банята, нали? – отново не последва отговор. – Подяволите пич…
Двамата се втърнаха обратно към стаята на Дийн. Влязоха, огледаха се отново за някаква промяна.
– До сега да бе излязла, ако беше в баяната ве. – рече той самоуверено. – казвам ти, че мацето липсва.
В този миг вратата на банята се отвори и от там през разнеслата се пара, като призрак се появи дребничката фигура на момичето, увито в две по-малки хавлии за баня. При стаписаният вид на мъжете пред нея, тя цялата се изчерви и втренчи поглед в краката си, оставайки на едно място.
– Пич, т’ва не са ли твоите хавлии за баня? – попита Сам, едвам сдържайки се да не прихне в смях. – Дори не си забелязал, че багажа ти е отворен.
– Нямах време. – отвърна вяло брат му, докато очите му обхождаха жадно женската фигура пред него.
– Престани! – рече Сам, удряйки брат си зад врата.
– Това пък за какво беше? – отвърна Дийн нацупено.
– Х-х. – прокашля се леко Сам, обръщайки се към момичето. – Ние ще излезем, за да можеш да се преоблечеш, а когато си готова само ни кажи. Ще бъдем вън.
С тези думи двамата братя тръгнаха да излизат, когато чуха тихо гласче зад себе си.
– Аз…май…ще трябва да изчакам, докато дрехите ми изгъхнат.
В очите на Дийн заблещукаха палави огънчета, но Сам го сръга в ребрата и разруши току що заформилата се вихрушка от розови мисли в главата му. Обърна се към брат си и рече:
– Пич, ти си по-дългия. В твоите дреги може преспокойно да се вмъкне и Саскуоч, така че не стой и не зяпай, ами ходи донеси някоя тениска. Желателно е да е чиста.
– Ей, т’ва беше грубо. – нацупи се Сам, но въпреки това отиде до стаята си и скоро се върна с една чистонова, бяла тениска. – Намерих това в багажа си. Бях я взел по погрешка по-голяма, така че би трябвало да свърши ранота.
– По-голяма от това накъде повече? – попита Дийн и весела усмивка заигра по лицето му.
– Аз…такова…да се облека – рече плахо момичето и Сам задърпа брат си навън.
След около пет минутки вратата зад тях се отвори и от там надникна нещо разчорлено и бяло.
– Напоследък май ни върви да срещаме Каспър навсякъде. – рече Дийн смеейки се.
– Млъкни. Може да я разстроиш.
Вече влезли в стаята, Сам съвсем случайно подхвана темата за това как трабва да я наричат и двамата започнаха да спорят бурно по въпроса. Момичето, което се бе качило на леглото, обгърнато в огромната тениска, стоеше и ги гледаше любопитно. Изведнъж Сами рече:
– Какво ще кажеш за Роуз?
– Ти си болен бе. От къде пък ти дойде това Роуз?
– Ми дребничка е и … онова миньонче…напомня ми за него.
– А ве пич, пред теб всичко живо е дребно…Не си ли го разбрал? – отвърна ядно Дийн. – Обаче си прав. Верно има някаква прилика. Само дето т’ва тук е живо, а онова определено не беше…или поне така изглеждаше.
– О.К. Значи остава Роуз? Харесва ли ти? – обърна се той към момичето, което гледаше с още по-голямо любопитство.
Тя кимна леко и развеселено каза:
– Роузи. Харесва ми.
– О.К. Значи Роуз. А сега. Кой какво иска за закуска? – попита Сам като отместваше погледа си ту на Дийн, ту на Роуз.
– Ей, брат ми, твоя мозък верно не вирее добре на високо. Часът е едвам 5:30h. Ти луд ли си?
– Не си единственият попитан, така че млъквай. – изсъска Сам и погледна към момичето с усмивка.
– Ами…аз…предпочитам да поспя още малко. Уморено ми е.
– Ха, видя ли. – отвърна доволно Дийн. – И на нея не й се закусва. Така че къш. Отивай да се ровиш в компютъра. Това че ще се позабавим тук не означава, че трябва да спрем да търсим.
– Ама… А ти какво смяташ да прави?
– Да си взема душ много ясно. За първи път не ми се налага да деля водата с теб и смятам да се възползвам от факта.
– Ти ли да делиш…Обикновено аз се къпя с остатъците. Хей, не ме бутай бе. – заоплаква се Сам, докато Дийн принудително го изтикваше от стаята.
Затвори ватата след брат си и без да обръща внимание на момичето в леглото, грабвайки чсти дрехи и хавлия от сака си се запъти към банята. Влезе и затвори вратата.
Роуз проследи всяко негово движение и след като от банята се чуха първите струйки вода, се шмугна под завивките и блаженно заспа.
Дийн беше вече от доста време в банята. Бе се изкъпал отдавна, но продължаваше да стои под душа. Подпрял се с едната си ръка на стената пред него, погледът му блуждаеше, а самият той се бе вглъбил в случилото се през последните 24 часа. Нищо, ама абсолютно нищо не вървеше по план. Какво бе станало с нормалните преживявания на ловците. Влизаш, убиваш и си заминаваш. Това беше стереотип, стар и ненарушим от както свят светува. Но уви. Последното денонощие бе ад. Първо странният демон, когото бяха видели в мазето. Създанието, което ако не дух, то поне нещо определено свръкестествено, ги беше заплашило да не го следват, след поредица от странни ситуации. Сега момичето, което бе блъснал спеше в съседната стая, в леглото му…само по тениска. Дийн разклати глава, сякаш за да се освободи от тежестта на налегналите го мисли. Избърза капките вода, стичащи се по лицето му. За миг затвори очи и видя невинният образ на Роуз. После изведнъж той изчезна и се появи друго женско лице. Този път чертите му бяха по-строги, по-уверени, а погледът твърд и студен. Дийн стреснато отвори очи. Какво подяволите ставаше с него. Не можеше да изтръгне нито едната, нито другата от ума си. Сякаш двете го преследваха и се опитваха да му кажат или покажат нещо, но той нито ги чуваше, нито разбираше значението на тези знаци. Спря довата, протегна се за хавлията и започна да суши мокрото си тяло. Облече се бавно, оставяйки се спокойствието и самоувереността отново да надделеят в съзнанието му, след което отвори вратата на банята и нахлу в заобикалящата го реалност.

Роуз се сгуши в завивките веднага след като Дийн затвори вратат на банята след себе си. Не след дълго умората надделя и клепачите й се отпуснаха, потапяйки я в спокойствието на съня.
Сънят бе спокоен, безлюден, изпълнен с тишина и безкраен лазур. Роуз се чувстваше защитена, в безопасност, далеч от несгодите на света. Изведнъж небедо над нея се раздра като овехтял плат, а тучниата зелинина под нозете и повехна отстъпи място на пустощ и камъни. Небето помръкна и насред него зейна черна бездна. Роуз се сви на кълбо върху прашната повърхност под нея. Очите й се разшириха от ужаса и страха, които я обземаха. На където й да се обърнеше я заобикаляше само чувството за празнота и смъртна опасност. И тогава…Тогава видя пред себе си жена обелчена в черно. Одеждите й, макар и странни се раздвижиха в хаотичен ритъм от внезапният остър вятър, който бе връхлетял отгоре им. Жената не казваше нищо. Мълчеше, вперила поглед в Роуз. Лицето й, сякаш изваяно като китайски порцелан беше спокойно. Нито една бръчица, нито леко потрепване на мускул. Спокойно като повърхността на езеро преди буря. Тя протегна ръката си с лекота, сякаш рисуваше картина във въздуха. Раздвижи я, както четката се движи по платното на художника – с грация и финес, а черните й дълги ръкави наподобяваха мастиленият връх на невидимото перо на твореца. Роуз понечи да се изправи, но вмигом движенията секнаха и сякаш времето замръзна. От устните на черната дама се отрони само едно едва доловимо „Спомни си.”, а гласът й прозвуча като далечен повик довян от вятъра. Последва вихрушка от розови цветчета, която обгърна Роуз и жената пред нея. Земята се разтресе и започна да се пропуква. Роуз се опита да извика, обхваната от ужас и истерия, но от устните й сякаш не се отронваше дори стон. Беше онемяла пред ужаса в душата й. Пукнатините в земята ставаха по-големи и по-големи, и все повече се приближаваха към нея. Тя се опита да избяга. Заотстъпва назад, а сърцето й забумтя в бесен ритън. Наоколо вече нямаше никого. Изведнъж чу отронването на камъчета зад себе си и когато се обърна видя зейналата пропаст, разкриваща се зад нея. Нямаше изход. Нямаше на къде да бяга. Нямаше кого да повика за помощ. Беше сама. Сам сама в този празен свят. Земята се разцепи под нозете й и тя полетя в пропастта. От дъното на душата й се отрони измъчен, сякаш едва доловим на фона на грохота от рушащата се земя, вик за помощ. Изведнъж около нея се появи вихрушката от рози и я сграбчи здраво, причинявайки й болка. Ройз се замята бясно във въздуха и тогава до ушите й долетя глас.
– Събуди се. Това е само сън. Събуди се, подяволите. Събуди се. – продължаваше упорито той. – Подяволите момиче. Отвори очи.
Роуз затвори очи и за миг всичко потъна в мрак. Още усещаше парещата болка в раменете си, но когато клепачите й се надигнаха, тя вече бе отново в стаята. Дийн я бе хванал здраво за раменете й я тресеше бясно, опитвайки се очевидно да я събуди. Когато видя, че момичето бе отворило очите си той въздъхна тежко, някак уморено и я притисна в обятията си.
– Никога повече не ме стряскай така. Чуваш ли? – прошепна той, продължавайки да я притиска в себе си, но вече значително по-нежно.
Внезапно Дийн застина. Отдръпна се леко и се втренчи в ръката си, която до преди секунди беше опряна в тила на момичето. Сбърчи нос, како ловджийска хръткала надушила дивеча си и погледна към Роуз. Зениците му се разшириха от видяното.
– Ама…ама какво подяволите? – запелтечи той, виждайки заплетените розови цветчета в косата й. – Това пък от къде се взе?
– Кое? – попита момичето с едва доловим шепот.
Дийн разлете едно цветче и й го подаде. Роуз погледна и очите й се оголемиха.
– Имаше ги в съня ми. Много. Стотици-хиляди. Обгърнаха ме, когато полетях в безданата и…и… – говореше бързо и развълнувано, после леко докосна раменете си, където до скоро бяха стоели ръцете му.
– Добре ли си? – попита мъжът, а мислите му блуждаеха в друга посока. Вече определено беше взело да става странно. Тук имаше нещо нередно и той щепе да го разбере, рано или късно.
Момичето го погледна право в очите с нежен и миловиден поглед, после отново заговори.
– Имаше една жена. Беше в черно. Беше красива. Приличаше малко на мен, но лицето й бе строго, изваяно сякаш от камък. Не я харесах, но й не се страхувах от нея. Тя бе единственото стабилно нещо в съня ми. Докато наоколо светът се рушеше, тя не помръдна. – Роуз едва си поемаше дъх. Говореше бързо. Жестикулираше сякаш сама на себе си. Очите й се напълниха със сълзи. Вече нищо не разбираше. – Това сън ли бе или наистина се е случило? – попита умолително тя, докато очите й се опитваха да открият отговора в тези на Дийн.
Но отговор нямаше.
– Не знам. – рече тихо Дийн и избърса потеклите сълзи с палците на ръцете си.
Дланите му обгърнаха страните й и той се наведе към нея. Роуз застина. Не знаеше какво да стори. Затрепери, но после изведнъж Дийн допря плахо устните си до челото й, след което отново я прегърна. Роуз не разбираше нишо. Бе объркана, но нещо й подсказваше, че може да му има довери и в същото време същото това чувство й диктуваше да се пази от него. Да бъде нащрек. Тя плахо обви ръцете си около него и се остави на чувството за сигурност да я води.
Стояха така известно време. Роуз се размърда и Дийн се отдръпна, за да проври дали всичко е наред. Това му движение се оказа фатално. Роуз, усетила загубата на топлината му повдигна плахо глава и в този миг устните им се озоваха на сантиметри едни от други. Очите им се срещнаха и единственото, което нарушаваше спокойствието на тишината бе бесният ритъм на сърцата им и шумните, поне според Дийн, мисли които се преплитаха в съзнанието му. „Спри! Това е лудост. Не я познаваш. Сякаш това някога ти е пречило. Тя е уплашена. Но не се отдръпва. Подяволите! Вземи проклетото решение.” – добро и зло се бореха в ума му и тогава Дийн усети парещият дъх на леко отвилите се устни пред него. Не се сдържа, което не бе изненада и в един безкраен миг устните им се сляха в изпепеляваща целувка. Всичко беше перфектна хармония и в същото време сякаш адските пламъци ги изпепеляваха отвътре. Мигът се проточи и времето спря. Никой от двама им не се сещаше да се отдръпне, дори за да си поеме дъх. Някъде, сякаш в далечината се чу тихото проскърцване на отваряща се врата, но това не бе важно. Околният свят за тях не съществуваше. Сега в него бяха само двамата и…Сам:
– Боже! Не…Ослепях. Мамка му. Ослепях. Не…Очите ми! Очите ми! – чуха се виковете на Сам.
Дийн и Роуз в мигом се дръпнаха като опарени един от друг и момичето почервеняло от неудобство се сви зад мъжа до нея. В същото време Сам беше спрял с истеричните писъци и сега гледаше не по-малко уплашено лицето на брат си, което казваше „Мъртав си копеле!”. Дийн проговори пръв, а гласът му бе заплашително плътен и спокоен.
– Дано причината да си тук си заслужава!
– Ами…Ами…Аз..Такова…Да мина по-късно. Виждам, че сте заети. Да не ви притеснявам. – още докато изричаше думите Дийн бе успял да запокити една възглвница право в лицето му и Сам се строполи тежко на земята. – Аааа, т’ва заболя бе!
– Такава беше идеята, пич. – просъска през зъби брат му. – Сега ще кажеш ли за какво си тук или да използвам постолета си следващият път.
– Не бе, ей…успокой се. Нали се сещаш защо сме тук.
– Дааааа.
– Еми…Пак е ударил.
– Къде? – Дийн скочи светкавично от леглото и се запъти към Сам, който тъкмо се канеше да се изправи.
Хващайки брат си и помагайки му да стъпи на крака, Дийн го избута бързо от стаята, оставяйки Роуз да стои на леглото, загледа в тях като в транс.

End of Chapter 2

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Pin It on Pinterest

Share This