Pages Menu
TwitterRssFacebook
Categories Menu

Posted by on Oct 4, 2007 in Bloody Rose, Books, Fanfictions | 0 comments

Bloody Rose Chapter 1

Bloody Rose Chapter 1

Нищо от написаното не е реалност. Сам и Дийн Уинчестър са герои принадлеждащи на създателят им Ерик Крипки, а главната героиня е плод на въображението ми изграден върху образа на реално съществуваща личност.

Изоставено ранчо някъде във вътрешността на Америка…

Непрогледна нощ. Мрак бе застлал хоризонта. Сред дърветата в двора се прокраднаха едва забележимо две човешки сенки. Във въздуха се носеха примеси от тежката миризма на неотдавна засъхнала кръв и мъжка пот. Беше толкова тихо, че бясното туптене на сърцата им можеше да събуди дори и мъртвите. В ушите им нахлуваше кръв, която караше слепоочията им да пулсират в неистов ритъм. Шмугваха се за едно, второ, трето дърво. Прекосяваха неголямата площ със все по-забързани крачки като ползваха всяка изникнала пред очите им сянка за прикритие. Накрая стигнаха отвора на мазето в страни от порутената плевня. От черата бездна отваряща се пред тях се носеше зловонна миризма. Дийн сбърчи нос, докато Сам покриваше своя с ръкава на якето си. Тежката миризма на кръв и разлагаща се човешка плът бяха непоносими, но време за мислене нямаше, а и едва ли някой мислеше в този момент. Братята се спогледаха. Дийн опипа всички места по себе си, където имаше скрито оръжие или сол и направи жест на брат си. Сам от своя страна също бе проверил всичко налично и изваждайки мобилният си телефон кимна в знак на съгласие. Двамата се спуснаха по стъпалата надолу към неизвестното. В тунела, в който се озоваха бе по-тъмно отколкото навън. Само в далечината му се виждаше едва забележимото мъждукане на догаряща на стената факла. Мястото наподобяваше катакомба, само дето по стените нямаше черепи и кости. Тук таме покрай тях преминаваше някой и друг плъх или гущер, докато Дийн и Сам си проправяха път към светлината. Някъде от другата страна на тунела се чуха стенания и ловците потръпнаха. Полазиха ги тръпки. Стенанията се усилваха с всеки изминал миг. Дийн се спря за миг и погледна Сам в очите, доколкото това бе възможно в тъмницата, в която се намираха.
– Сигурен ли си, че искаш да продължим? – попита той.
– Мен ли питаш или самият себе си? – отвърна иронично Сам.
Ясно бе, че връщане назад няма. Дийн никога не би признал, че тази задача, за разлика от всички останали до сега бе успяла да го изкара от равновесие и да го притесни. Бяха по следите на този демон от вече месец и той все им се изплъзваше безнаказано, като по пътя си, вземаше неколцина жертви, измъчваше ги жестоко и оставяше плътта им да прогнива като храна на плъховете. „Трябва да сме го спипали вече” – мислеше си Дийн – „Не може вечно да се измъква. От тук няма на къде да бяга вече”. Отново се чуха стенания, последвани от някакъв странен тътен. Все едно цяла стена се бе срутила някъде в далечината. Братята се спогледаха и забързаха ход. Нямаше връщане назад.
Не след дълго достигнаха мъждукащата светлинка, под чиито догарящи пламъци се очерта бледата форма на стара, порутена, дървена врата. Междувременно миризмата на човешки отпадъци, пот, кръв и гниеща плът се бяха умножили стократно и да се диша вече бе едва възможно. Ловците преглътнаха отвращението и погнусата си от смесващите се аромати и се устремиха по посока на вратата. Дийн стовари цялата си тежест върху нея, разбивайки я с крак, нахълтвайки почти безрасъдно в следващото помещение. Сам го последва безкористно, обхождайки не много голямата стая с телефона си. Ъгъл, втори, трети – не се виждаше нищо, но стенанията не спираха. Изведнъж стените прокънтяха все едно ще се срутят отгоре им и в центъра на стаята се стовари нещо неопределено, всигайки пушилка прах около себе си. Сам и Дийн замръзнаха мигом, видели образувалата се от удара с пода, не много голяма дупка. Земята на помещението се бе пропукала до сама вратата, която в момента зинеше разбита зад тях. Сам погледна нагоре и това, което видя го вцепени. Над главите им се разкриваше сякаш безкраен, вертикален тунел. Стаята определено или нямаше таван или той бе страшно високо. Странното беше, че помещението не се намираше на повече от четири метра под земята. Дийн продължаваше да гледа втренчено в средата на стаята, където преди малко се бе съсредоточил мощният удар. Пушилката се разсея, но там нямаше нищо. Дийн премигна един-два пъти, но на мястото отново не се виждаше нещо. В следващият момент над главите им проехтя нечовешки рев, който извади двамата братя от транса. Сам, който до този момента бе стоял плътно зад брат си, го грабна рязко за яката на якето му и го дръпна назад към вратата. В този миг пред очите им се сгрмоляса нещо, което наподобяваше огромно чудовише. Определено създанието нямаше конкретна форма. Видимо едва се различаваха отделните части на тялото. Дийн и Сам в миго извадиха солта от джобовете си и започнаха да обсипват създанието с нея, след което направиха и малко кръкче около себе си. Знаеха, че имат работа с демон, но това нещо беше огромно и доста различно от досега видяното. Всичко, което бяха проучили относно случая ни най-малко не ги водеше към подобна следа или ситуация. Бяха премисляли всичко подробно не веднъж или два пъти през последният месец. Сега оставаше само да видят дали планът им ще проработи. Извадили оръжията си ловците притаи дъх, изчаквайки вдигналата се във въздуха пелена от сол да се посипе изцяло на пода. Времето течеше неимоверно бавно, сякаш с всяка изминала секунда забавяше още повече хода си.
– Дали подейства? – наруши мълчанието Сам.
Чудовището изглеждаше сякаш застинало. Очертанията му извън рамките на прахообразната стена не помръдваха.
– Пич, виждаш ли нещо? – попита Дийн, видимо обезпокоен от застиналата фигура пред тях.
– Дийн, там…там има нещо?
– Какво? Къде? – страснато реагира Дийн.
– Подяволите пич, как-какво е т’фа? Има… – заекна Сам и брат му нервно дръпна джиесема, за да види какво става всъщност.
– Още един демон? – опули се Дийн, докато зяпаше тъпо дисплея. Поокопитил се малко, той продължи с пълно самообладание. – Какво ми пука, че едро и космато, пич…Просто поредният демон, нали? – отсече, поглеждайки към брат си, а в погледа му се четеше, че търси подкрепата на Сам.
Такава обаче не дойде, тъй като момчето беше вперило уплашен поглед в солната завеса, докато по челото му се стичаха струйки пот. Той посочи с пръст и Дийн премести погледа си в очертаната му посока. Сред сипещата се сол и пушилка вече ясно си личаха очертанията на фигура, цялата в бяло, която бавно и заплашително се извръщаше към тях. Сред това, което приличаше на гъста козина, проблеснаха две жълтакави точици. „Нещото беше бясно. Оооо, да, определено беше бясно…” – помислиха си Дийн и Сам, обхождайки с погледи фигурата от долу до горе. Изведнъж погледа на Дийн се стопира на огромното създание зад димната завеса. Съществото, което изглеждаше до преди секунди като огромен изпулин, сега се бе свило и сякаш цялата му фигура се тресеше като лист. „Уплашено?!” – помисли си Дийн – „Когато влязохме изглеждаше сякаш може да ни заличи за секунди, а сега е уплашено?”
– Сами, мисля си че е време да се изнасяме, пич! – отсече Дийн и без да чака реакция от брат си го задърпа грубо към изхода.
Едва достигнали на метър от вратата, зад гърба им се чу приглушен звук. Дийн се спря. Звукът се повтори пак. И пак. И пак. „На него ли му се струваше или някой зад тях кихаше като една от онези анимирани мишки по децките филмчета?”
– Апчих! Апчих! Апчих! – кихането продължаваше, чувайки се като слабо свистене. – Шит…Шит…Шит…Аматьори! – проехтя леко заглушено слаб гласец. – Пак попаднах на аматьори. Апчих!
Дийн се обърна и с крайчеца на очите си видя зад гърба си, сред бяла постелка от сол, миниатюрна фигура, цялата в бяло – от главата до петите. В ръката си фигурата държеше някакъв прът, но той също беше посипам в бяло, което го правеше неопределим. На Сам пръта му изглеждаше като оръжие, но това което привличаше погледа му сега бяха очите на съществото. Да, определено бяха очи. Жълтите до преди малко точици сред гората от козина се гледаха втренчено по-младият ловец. Очите на създанието вече не бяха малки, а напротив – големи и ясно очертаващи се на фона на стърчащите от всякъде, посипани с бяло косми. То премигна няколко пъти по посока на Сам, сякаш недоумяващо и изведнъж рече:
– Я, Саси… – след, което бурно се захили.
Дойн мяташе недоумяващи погледи ту към брат си, ту към създанието. Нещото отново кихна звучно.
– Апчих.
– Наздраве. – рече Дийн, чудейки се на самият себе си от къде му бе дошла тази идея.
– Мерси. – прокънтя като камбанка пискливото гласче.
– Това вече е прекалено, пич. К’фо ста’а тук ве?! – наруши нелепата ситуация Сам.
– Аматьори. – рече съществото, докато кашляйки се оттръсваше от прахоляка, плюейки сол междувременно. – След като се постарахте да ме превърнете в йети, викам да взема да си приключа занятието.
С тези си думи създанието се обърна рязко към чудовището, кеото все още трепереше в един от ъглите на стаята. Преди то да успее да отреагира, прътът в ръката на миниатюрното създание полетя устремено напред във въздуха и разсичайки го със свистене се стовари върху му. Чу се стон. Наоколо плисна кръв и исполинската фигура се стовари на земята, разсечена през средата.
– Така…Да видим сега какво ще правя с Вас. – рече миньончето, обръщайки се отново към ловците.

В подземието на плевнята.

В мига, в който погледна към тях девойката, чиято фигура беше вече напълно различима, прихна да се смее. Отново. Прекарала ръка през стомаха си, момичето се превиваше буквално на две от смях. Дийн започна малко по малко да се вбесява и едвам сдържайки се да не извика от бяс, рече:
– Явно виждаш нещо изключително забавно…К’фо ше каеш да го споделиш с нас, а?
Дребната фигурна се сепна и изваждайки на яве присвитите си жълтакави очички посочи с пръстче в тяхна посока. Настана тишина. Тъпа тишина. Сам не издържа и обръщайки се към брат си отсече:
– Дийн, знам че сега не е момента, но… – думите му изведнъж секанаха, виждайки странният поглед на брат си.
– Пич, кажи ми че не изглеждам така! – добави другият докато погледът му излъчваше неописуема тъпота.
– О, дааааа…Изглежда, изглежда…. – добави задкулисно миньончето като пак взе да се запревива от смях.
Двамата братя в мигом хвърлиха злобни погледи към момичето, което се кискаше с кънтящ като камбанка глас. И сякаш, за да направи още по-комична ситуацията тя посочи Сам и едвам поемайки си дъх рече:
– Мъсно Саси, бръкнало в контакт…
– Кааааакво? – отвърна сам недоумявайки – Пич, какво ми има? И какво подяволите значи Саси? – продължи той докато хвърляше погледи ту на брат си, ту на миниатюрното девойче пред него.
Изведнъж момичето застина. Братята в мигом замълчаха и погледнаха подозрително, подготвяйки се за най-малко очакваното.
– Шит…Шит…Шит… – заоглежда се тя наоколо, търсейки нещо много съсредоточено. – А бе, не че да ви притеснявам, но да сте намирали случайно един труп?
– Труп? – казаха в хором Сам и Дийн – Къде?
– Ами…Аз…Такова…Май го загубих. – момичето изглеждаше все едно ще заплаче всеки момент. Сбърчи носле, обърна долната си устна като малко дете и аха да заплаче…
– Не, не така. Сега няма да плачеш. Успокой се. – Изведнъж Сами се беше озовал незнайно как до момичето и нежно прегръщайки я през рамо се опитваше да я утеши.
Миньончето го погледна и преглъщайки напиращите сълзи тръгна да казва нещо, поглеждайки го толкова мило, че на Дийн тръгна да му става лошо. За да си спести лигавщините и продължението на филма за Майка Тереза, в главната роля брат му, той рече уверено:
– Какво толкова?! Един труп. Я виж колко части от хора има тук – и разлюля една верига с разлагаща се на нея ръка. – Какво ти дреме за няк’ъф труп. Като изгние ше замяза на всички останали.
По-възратният Уинчестър тъкмо се бе запътил към вратата, когато усети нещо не много тежко, но и не много леко с все сила да му се мята на гърба. Заизвива се, за да свали натрапника, но тя се бе впила в него като пиявица, скубейки го и дерейки го като котка.
– Пич помогни, рече Дийн почти през сълзи. Не по лицето, мамка му. Аааа…Не по лицето беее.
Изведнъж товара от плещите му се стопи и Дийн си запоема бавно дъх. Зад гърба си усещаше вятърът причинен от махащите ръце и крака на момичето. „Не се отказва лесно” – рече си Дийн.
– Пусни ме бе. Саси, мирен, долу. Пусни ме. Няма да го дера повече. Обещавам. Добър Саси, пусни ме на земята или ще се ядосам.
Чувайки тези реплики, Дийн изведнъж се сецна. Какво подяволите правеше брат му. Той рязко и се извърна и гледката буквално го повали на пода от смях. Пред себе си видя Сам, който бе хванал момичето за яката, държащ я във въздуха. Момичето неистово се извиваше в ръцете му като махаше с крайници и се опитваше да се отскубне от хватката. За нейно съжаление Сам беше расъл очевидно прекалено дълъг и на крака и на ръце и миньончето не можеше да стигне нито пода, нито самият него.

Когато видя, че миньончето взе да се успокоява, Сам съвсем грижливо я върна отново на пода и я пусна с лекота. Девойката извърна глава и присви очички, но момчето доста бързо взе отбранителна позиция, показвайки й че е готов отново да я грабне със същата лекота с която го бе сторил и пърият път. Това сякаш я успокои, но не далеч не възпря злобните й коментари.
– Чиби Роуз не харесва мъусно Саси. Саси злобно. – думите й бяха последвани от изплезване, което нито един от братята не можа да определи нито като злорадо, нито като мило или забавно. – Чиби Роуз не харесва и ниското създание. То се гаври с нещастието на Чиби Роуз. И то е злобно като Саси, ма поне не прави чиби Роуз да изглежда два пъти по-голямо чиби. – продължи момичето с все същата навъсена физиономия. – Аз ще си ходя и дано не ви срещна повече. Освен да пречите и да превръщате чибитата в йетита…едва ли ви бива за друго. Следващият път като ми се изпречите на пътя ще ви убия.
С тези си думи, момичето се завъртя на пети. Насочи се към предполагаемият център на помещението и леко приклякайки се изстреля нагоре, образувайки малко кръгче от сол във въздуха около себе си. Дийн и Сам погледнаха нагоре, но там нямаше нищо. Само таван, който до тогава бе липсвал. Двамата се спогледаха недоумяващо. „Това истина ли беше или може би някаква хипноза” – мислеха си те. Никой не каза нищо. Просто грабнаха нещата си и се запътиха обратно към импалата. Ловът продължаваше, но не тук, не и сега.

Два часа по-късно. На път към най-близкият мотел в района.

– След около 15 минутки трябва да видим табелата на града. – измърмори Сам, неотлепяйки поглед от картата.
Дийн бе втренчил поглед в шосето, когато изневиделица на него се появи някаква фигура. Той рязко наби спирачки, почти успявайки да залепи Сам на предното стъкло. Гумите на Импалата изсвистяха и колата забави рязко ход, но въпреки това не спря на време. Чу се приглушен удър, после всичко утихна.
– Пич, какво подяволите беше т’ва? – попита Сам, докато се окопитваше от рязкото спиране.
– Май току що блъснах човек. – рече Дийн, все така втренчил поглед в пътя.
– Човек? По това време на ноща? Сигурен ли си, че беше човек? – попита Сам, поглеждайки брат си въпросително.
– Ми на такова мязаше.
– Мязаше? Сигурен ли си, че изобщо ударихме нещо?
– Абе ти тъп ли си? Не чу ли удара?
– Не ми викай и не ме наричай тъп. Ти си този дето зяпа шосето като зомбиран.
– Не ми викай зомби. Идиот.
– Кучка.
Докато двамата си викаха един на друг, изведнъж на предният капак на импалата, сякаш излязла изпод колата се строполи тежко една ръка.
– Аааа – извикаха двамата братя в мигом и отскачайки максимално назад в седялките, се сгушиха един в друг.
Нито един от двама им не отделяше погледа си от предницата на колата. Първата ръка бе последвана от втора, след това от земята се заповдига нещо, което явно беше глава. Разрошена светло кестенява коса се подаваше над набиращите се на капака ръце.
– Пич, чувствам се като във филм на ужасите. Не си гледал касетата от The Ring, нали? – попита Дийн, поглеждайки брат си. Осъзнал в каква поза се намира той рязко се отдръпна като опарен и викана на Сам – А ве, ей, я си махни лапите от мен. Саскуоч такъв.
– Да не съм те набутал лично в тях ве. Казах ти да не ми викаш.
От вън долетя леко писклив глас, който извади братята от спора им и ги върна обратно на земята за секунди.
– А ве ти малоумен ли си ве. Не виждаш ли, че има човек на пътя. Идиот. Кой те е учил да караш. Само да те докопам и ще ти наритам клющавия задник.
– Човек е. – рече сам, поглеждайки Дийн. – И е жена. Поне по гласа…като жена го определям. Да вземем да видим, а?
– Млъкни. Мисля. – нареди Дийн на брат си.
Двамата отвориха вратите на импалата, излязоха и с бавни крачки запристъпваха напред. Когато заобиколиха, на мястото на сблъсъка видяха леко изкривената броня и вече надигналата се жена. Заприближиха се към нея, но нито един от тях не се бе сетил, че от цялата нелепа ситуация в мазето и огромната пушилка, лицата им бяха прашасали, а косите изглеждаха все едно наистина ги е тресъл ток.
– Позволете да Ви помогна – рече Сам, протягайки ръка към жената.
Тя леко надигна глава – първо към него, после към брат му. Виждайки гледката, очите й се разшириха и жената коцукайки започна да отстъпва от тях.
– Госпожо, моля Ви. Вероятно сте ранена. Нищо няма да Ви сторим. – рече Дийн, който се бе досетил, че външният им вид, вероятно я плаши и се опита да й обясни. Беше прекалено късно.
Жената закоцука още по-бързо без да гледа на къде. В един момент стигна края на пътя, където започваха храстите и дърветата. Не погледна назад и в опита си да избяга от двама им продължи уверено да отстъпва.
– Стойте далече. Това не може да ми се случва. Не. Това е проклятие. – рече тя.
В този момента, кракът и удари някакър дънер. Тялото и политна назад и тя се строполи, превъртайки се няколко пъти надолу по тревата, директно в канавката. Дийн и Сам, в мигом се втурнаха да й помагат. Жената лежеше в безсъзнание.
– Какво да правим? – попита Сам, поглеждайки към брат си.
– Ще я закараме в болницата много ясно. Ще я оставим на регистратурата, казвайки, че сме я намерили на пътя в това състояние и ще си ометем задниците към следващият най-близък град.
Без да спорят повече, двамата я вдигнаха и внимателно я внесоха в колата, след което потеглиха към града.

End of Chapter 1

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Pin It on Pinterest

Share This