Pages Menu
TwitterRssFacebook
Categories Menu

Posted by on Aug 2, 2015 in Books, Fanfictions, Mary Bell | 0 comments

Mary Bell Part 2

Mary Bell Part 2

Ето и втората част. След толкова години почивка се чувствам като напълно начинаещ. 😀

Глава II-ра: Тя (лятото на 2022 г.)

 

       Ах, животът е толкова вълнуващ! Не мислиш ли така Боа? Боа? Боа-ши! Престани да зяпаш този плакат и ми обърни малко внимание. Какво толкова интересно има там, което да е по-прекрасно от оживените улици, шумотевицата на колите, писъкът на пешеходните светофари. О, виж онова малко момиченце! Боа, не е ли прекрасна с тази рокличка и панделки в косите? Хей, Боа-а! А, наистина ли?  Не ти ли стига времето у дома, когато не отлепяш поглед от компютъра, за да ги гледаш? Дори в автобуса, идвайки насам слушаше музиката им. И сега ли няма да ми обърнеш внимание? Това е неуважително. Сигурна ли си, че си родена и отрасла в Корея?

       О, но Мари Бел, погледни ги! – изчурулика момичето. – Оппа е толкова прекрасен. Всички са направо чудесни. Виж ги само! Не разбирам как може да искаш да живееш в Сеул и дори за миг да не изпитваш тръпка от възможността да срещнеш някой от тях по улицата. Не че би ги разпознала. – рече Боа с назидателен тон. – Дори не правиш опит да запомниш имената им, камо ли да разпознаеш кой кой е.

       О, я стига! Толкова пъти ги чувам на ден, че сигурно вече и на сън мога да ги назова. Ето, виж! – Мари Бел се приближи към плаката и със сериозно изражение на лицето започна да изброява. – Рап Монстър, Джин, Джимин, Куки, Шуга, Ви и Джей… Джей… Добре де! Тук ме хвана. Не го помня.

       Ужасно е! Провали се! Както обикновено. – Боа въздъхна тежко, като да подчертае силното си възмущение. – Джей Хоуп. Името му е Джей Хоуп. Виждаш ли? Хоуп като надеждата ми, че някой ден ще успея да те вкарам в правата к-поп вяра.

       Никога. – засмя се Мари Бел и радостно се завъртя в обратната посока. – Хайде, идвай! Ще закъснеем. После може отново да ги погледаш, но сега трябва да вървим. Не искам първият ми ден да бъде помрачен от нечий назидателен тон. 

Боа избърза и улови Мари под ръка. Бяха само на двадесет и четири и животът изглеждаше като песен пред тях. Предстояха им много години веселие, но днес – първият ден от работния им стаж, налагаше емоциите да бъдат сведени до минимум.  

Момичетата пресякоха голямото кръстовище, на което се намираха и завиха в първата пресечка. Улицата ги поведе покрай редица от не много високи сгради. Подминаха няколко преди да влязат в една, която изглеждаше като сравнително нова, но човек не би ѝ дал правилната възраст, ако съдеше по вратите и прозорците, облепени с хиляди плакати и брошури. Мари сбърчи нос. Тук ли щяха да работят? Нима университетът им бе намерил това място, да стажуват? Изглеждаше ужасно – непочистено и овехтяло, с ронеща се по фасада мазилка. Когато прекрачиха прага, ги посрещна учтив рецепционист, който ги упъти до етажа и им посочи къде могат да намерят асансьора. Чудесно. Поне във фоайето бе прохладно. Мари се надяваше, че и там където отиваха ще е така. Ала пробвайте да съберете петдесет човека на едно място, три големи, непрекъснато работещи ксерокса и прозорци, които не се отварят. В такива моменти ти се иска да се намираш на екватора – поне ще си на открито.

          Сигурно се шегуваш? Това не може да е истина! – възкликна Боа.

          Тихо! Някой може да те чуе.

          О, Добър ден! Вие трябва да сте новите стажантки? – учтиво ги поздрави мъж с прошарена коса, навярно в края на четиридесетте години. – Аз съм главният редактор, Сон Хо Джун. Приятно ми да се запознаем. – при което той се наведе леко.

          Добър ден, Сон Хо Джун-ши! Нека се представя. Аз съм Мари Бел.

          Добър ден! Канг Боа! Приятно ми е.

          Е, момичета, елате, елате. – мъжът тръгна с напориста крачка, твърде неподходяща за годините му, насочвайки се към края на редицата от бюра, до която се намираха. – Това дами е Пак Мина-ши. Тя ще Ви бъде старши и ще се грижи за вас, както и ще ви възлага всяка една задача от тук нататък. Слушайте я! Пак Мина-ши ръководи развлекателната ни рубрика и за първи път се съгласява да подслони под крилото си толкова млади и неопитни стажанти. Внимавайте и можете да научите много от нея.

„О, чудесно! Развлекателната рубрика. Професорът обеща, че ще ми намери място, където мога да работя със статии и редактори на ревюта за книги, а ме поставя да стажувам в раздела за тийнейджъри. Но поне Боа ще е във вихъра си!“  

Момичетата се поклониха и представиха. Не биваше да правят лошо впечатление и наистина трябваше да бъдат много внимателни и изпълнителни. На препоръките от стажовете се гледаше с изключително зорко око преди предстоящо завършване.

          О, значи това е Мари Бел-ши! Чух, че преподавателят ти е настоявал да те разпределят в раздела отразяващ най-новото на книжния пазар, но за съжаление там няма свободни места. Ще се наложи да се задоволиш с мен. – изрече с явна насмешка Пак Мина.

          Сигурна съм, че можете да ме научите на много нови похвати, които да ми бъдат полезни и занапред, Пак Мина-ши. – „Чудесно! Съдейки по леко присвитите ѝ очи, които изкусно ме изучаваха в този момент, вече си имах враг в редакцията. Наистина ми предстоеше незабравимо лято.“     

Една вечер, няколко седмици по-късно, Боа влетя в малкият апартамент, който момичетата обитаваха, крещейки истерично, че вестникът щял да отразява някакво събитие с любимата ѝ бой-група.

          Аха! – отвърна напълно незаинтересована от новината Мари Бел.

          О, не проявявай такава апатия! Пак Мина-ши, така или иначе не те харесва. Ако продължаваш с това изражение, наистина ще си докараш неприятности. Освен това, Пак Мина-ши каза, че и двете ще бъдем с нея на конференцията. – Боа подскочи няколко пъти и се завъртя, докато пляскаше енергично с ръце. – Не бъди такава онни! Не може ли да се зарадваш поне за миг. Заради мен. Хайде де! Любимата ми група се завръща на сцена след две години мълчание и аз ще бъда там, за да ги видя, когато дават първото си официално интервю. Ах! Не е ли чудесно?

          Съжалявам Боа! Наистина се радвам за теб. Просто ми е трудно да го изразя понякога. – рече Мари, докато се усмихваше искрено, наблюдавайки как лицето на приятелката ѝ грее от щастливата мисъл за предстоящото. – И престани да ме наричаш онни. По-голяма съм от теб само с месец. Хората ще решат, че ни делят години. – допълни тя с лукаво изражение, докато лека усмивка се прокрадваше в крайчеца на устните ѝ.

          Арасо! Арасо, онни! – отвърна Боа и затича да се скрие в стаята си преди Мари Бел да я е догонила.

Денят на конференцията дойде и отлетя. Седмиците продължиха да се нижат една след друга и лятото почти наближаваше своят край. Мари Бел не успяваше да надигне глава от купищата канцеларска работа, с която Пак Мина я затрупваше ежедневно. От месеците стажуване, момичето не бе видяло нито една статия в пред-редакционна форма, а единственото посетено събитие бе конференцията на BTS, за която дори две седмици по-късно, Боа продължаваше да говори все едно се е състояла днес. Разбира се, приятелката ѝ наистина имаше пълната причина да бъде толкова екзалтирана. Пак Мина им бе осигурила места в непосредственост до подиума – за себе си и за Боа, докато Мари остана да стърчи в дъното на залата – място от което не можеше да вижда или чува добре. Ала поне приятелката ѝ беше истински щастлива, което допринасяше и за нейното собствено щастие.

Беше петък и като по чудо нито една от двете им нямаше да дежури през почивните дни за първи път от много време. Мари вече правеше планове да посети любимата квартална книжарница. Въпреки изтощението, до което стажуването я довеждаше ежедневно, момичето не можеше да се откаже от най-скъпото си – книгите. За съжаление натрупания ресурс от непрочетени творби почти се бе стопил, което налагаше бързото му и ефикасно презареждане. При мисълта, че ще има цял ден да се наслаждава на миризмата на току що отпечатани издания, Мари Бел се усмихна и въздъхна радостна.

          Пак ли мислиш за книги, онни? – възкликна почти до ухото ѝ Боа.

          Ох, Боа! Изкара ми акъла! И да, точно за това си мисля.

          Хм, добре!

          Добре? Не ми харесва как ме гледаш, Боа. Какво си намислила? Обикновено слушам тиради, а сега получавам само едно добре?

          Ами… – започна уклончиво събеседничката ѝ. – Нали се сещаш за новото попълнение в отдела? Онова богаташко синче, което само се фука наляво и надясно? Та той е организирал посещение на целия ни отдел в някакъв тузарски нощен бар и … – Боа започна да извива ръце и да върти очи.

          И..?

          И, много държи да дойдеш. – завърши тя с двадесет и четири каратова усмивка.

          Не.

          Но онни… Моля те. Толкова много искам да отида, а ако ти не дойдеш и аз не бих могла да отида. Знаеш, че не обичам да ходя по такива места сама.

          Целият отдел ще е там. Няма да си сама и не, няма да дойда.

          Онни… Сделка?

          Не.

          Хайде де! Ще спра да ти викам онни за месец, ако дойдеш.

          Шест.

          Два.

          Не.

          Три.

          Пет.

          Три и половина.

          Четири и ще поемеш ходенето до пералнята за един месец.

          Имаме сделка.

          По дяволите!

          Йей! Отиваме на купо-о-он!

          Ще съжалявам много, нали?

          Не, ще бъде супер. При това очевидно ще си имаш ухажор, който е млад, красив и богат. Много богат.

          Сякаш имам нужда от такъв.

          О, я стига. Не можеш вечно да седиш и да чакаш „принцът на писмата“ да пристигне на бял пощенски плик и да те отведе от тук. Дори не знаеш как изглежда. Не би го познала, даже да ти каже здрасти.

          Ще престанеш ли? Знаех си, че не трябва да ти казвам за това.

          Не, Мари, разбирам че ти е мъчно, но в крайна сметка не си пишете от близо колко? Две-три години. Сигурно се е оженил и вече има дете или дори може би две. Ако аз бях на мястото на жена му, също не бих искала мъжа ми да си пише с други жени.

          Боа, може ли да прекратим темата. При това млад, красив и богат не би ме привлякъл дори за секунда, защото това е всичко, което някога ще притежава. Ум с пари не можеш да си купиш, а този и присаждане на мозък не би го спасило.  Така че, нека не говорим повече по темата. Трябва да копирам и онази купчина там преди края на работното време, ако искаш да дойда с теб довечера.

          О.К. – ухилено рече Боа. – Онни, искаш ли да ти помогна?

          Онни?

          Така де… Искаш ли да ти помогна?

          Не знам какво седиш и чакаш още!

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Pin It on Pinterest

Share This