Pages Menu
TwitterRssFacebook
Categories Menu

Posted by on Jul 30, 2015 in Books, Fanfictions, Mary Bell | 0 comments

Mary Bell Part 1

Mary Bell Part 1

Преди да започна с историята, ще напиша две-три думи за самото ѝ създаване. За разлика от много други мои творения преди нея, които нямат удоволствието да са публикувани в този блог, този фикшън, представа или както искайте го наричайте, води началото си от непрестанното мрънкане на Симона (за което съм ѝ безкрайно благодарна). Та тази особа, която имам удоволствието да познавам, толкова много (е не чак толкова, но аз имам силно изопачени представи за психическа болка причинена от непрекъсната повтаряемост на нещата) икаше представа с BTS, написана от мен, че в крайна сметка ме убеди в необходимостта от нейното безкрайно важно сътворение. И ето ни… аз и празният лист, който предстои да запълним.

За читателите, които все пак проявят интерес, тази представа е завършена и навярно някой ден ще бъде публикувана и на други места, но за момента, в напълно суров и нередактиран от трети лица вариант ще се представя, глава по глава, в инак пустеещия ми блог.

Предварително благодаря на всички подлъгали се да четат и моля, ако имате какво да казвате, кажете го, но нека бъде в привидно градивно-критичен тон, а не деградивно-псувателен такъв. Благодаря!

 

 

Глава I-ва: Тя и Той (16 юли 2015 г.)

 

В първите истински горещи дни на лятото, жегите достигнаха своя пик и утринните закуски на верандата постепенно се превърнаха в сериозно предизвикателство за всеки един член на семейството. Не след дълго майка ѝ и баща ѝ, а седмица по-късно и брат ѝ поставиха началото на ежегодната юлска традиция – закуската да се състои в голямата трапезария, където климатиците пресъздаваха прохлада конкурираща се успешно с тази на айсберг. Ала за седемнадесет годишната Мари Бел, безкрайната гледката на лазурното море и мирисът на морската вода, миеща нагорещения пясък бяха като наркотик, който я зареждаше с енергия за целия ден. Липсата на шумните и пръснати роднини още повече допринасяше за изживяването на едно епична лятна ваканция, която да прекараш в четене на увлекателни книги и безконечна кореспонденция по пощата.

И това утро, като всяко друго, Мари Бел отвори плъзгащата се врата към верандата. Не избърза да излезе, а застана в рамката и дълбоко вдиша любимите ухания. Въздухът все още не бе натежал от жегата, макар синоптиците да предупреждаваха от ранни зори за дългоочаквания пик в термометрите. Мари направи няколко крачки и се спря пред елегантната външна маса. Както повечето предмети в къщата, така и този представляваше ръчно изработена смесица от стъкло и метални нишки, които в основата се преплитаха в поредица от красиви орнаменти. Заобикалящите столове не отстъпваха по нищо на спътницата си, но разхвърляните наоколо предмети, вестници и брошури помрачаваха гледката. Мари сбръчка нос и се зае да разчисти. Ненужните обекти, несъмнено представляваха пречка за на любимото ѝ занимание – четенето на книга и пиенето на кафе – традиция, която поради никакви обстоятелства не можеше и не биваше да бъде нарушавана. Когато приключи, се настани удобно на най-сенчестото място, постави разделителя на масата и жадно зачете.

Едва доловимият полъх на вятъра караше листата на виещата се около верандата лоза да потрепват. От далеч и близо долитаха краткотрайните крясъци на прелитащи чайки. Мари Бел ту се усмихваше, ту се мръщеше, бидейки съпричастна към случващото се с героите на всяка една страница. Толкова бе вглъбена в историята, че когато телефонът ѝ издаде кратък звук, тя почти подскочи на място. С бавно движение постави разделителят обратно в книгата и внимателно я постави до чашата с отдавна изстиналото кафе. Често се чудеше защо изобщо си прави такова, след като четенето толкова я увличаше, че тя рядко успяваше да отпие повече от глътка или две. Телефонът отново издаде звук. Мари Бел отключи екрана и зачете полученото писмо. Текстът звучеше повече като зов за помощ и с всеки следващ ред заприличваше все по-малко на обичайните разгори, с които бе свикнала.

Когато преди три години учителката ѝ по корейски в училище възложи задание да си намерят чужденец, с когото да упражнява езика посредством писма, Мари бе силно скептично настроена. Макар да бе дете родено в ерата на технологиите, тя обожаваше и при всяка отдала ѝ се възможност дори робуваше на остарелите методи. Дори имаше две-три приятелки от страната, с които непрекъснато си изпращаха картички от всяко едно място, което посещаваха. Поради липсата на избор обаче, прие задача и сега – три години по-късно се радваше на невероятното приятелство с непознат. Непознат, който в този момент се нуждаеше от помощта ѝ. Мари се съсредоточи. Не ѝ се щеше да пропусне някой важен момент от разказа му.


JH (Jul 16):    Имам нужда от помощ. Отчаян съм и не знам какво да правя. L

Знам, че последните дни нямам време да пиша много. Непрекъснато съм на път и едва смогвам да пресъздам изживяното от едно място преди да съм стигнал следващото. Около мен всички се лутат на ръба между отчаянието и лудостта. Липсват ми красивите и подредени истории, които само ти умееш да разкажеш толкова увлекателно. Уморен съм, но ми харесва да заспивам, чувайки гласът ти, докато ми четеш любима част от някоя книга. Това лято явно ще бъда доста скучна компания.

Винаги ти хрумва някоя добра идея. Помогни ми този път. Какво ще кажеш, а?

Приятел, с когото пътувам е много, много унил. Опитах какво ли не, за да го развеселя, но… Когато е ядосан или супер въодушевен до степен на преумора, успявам да го успокоя и въведа обратно в релси, но днес всеки мой опит е увенчан с неуспех. Напрежението е огромно и продължава да расте. Преди няколко дни същият този приятел каза нещо, но хората го разбраха погрешно и сега някои от тях се отнасят лошо с него. Той мисли, че това ще се отрази на всички нас и се чувства виновен.

Многократно се опитах да му обясня, че говори абсурдни неща, но това не помогна…

 Липсваш ми!


MB (Jul 16):   И ти ми липсваш. Толкова съм свикнала с писмата ти, че когато са само едно или две на седмица, имам усещането че нещо не е наред. Странно е, когато не мога да прочета мнението ти относно книга, която чета в момента. Но пък ти пътуваш около света. Какво може да е по-прекрасно от това да видиш и да се срещнеш с различни хора и култури.

Купуваш ли ми картички от местата, които посещаваш? Нали знаеш, че някой ден ще си ги получа лично. Лош опит за шега точно в този момент.

Това, което се случва при теб е наистина тревожно. Надявам се скоро всичко да се оправи. Не съм убедена, че споделеното в писмото ми ще е от помощ, но дано бъде поне малко полезно полезно.

 …

Преди години, може би съм била на не повече от шест. Мисля, че бе малко преди рождения ми ден, брат ми ме заведе на детската площадка в парка. Тогава той учеше в частно училище и рядко имах възможност да го виждам, затова бях изключително щастлива. Не можех да се спра на едно място. Той, бидейки големия ми загрижен батко, ме помоли да внимавам, защото е пълно с деца и някое може да ме бутне. Постоях мирно известно време, но след това все пак се покатерих на първата пързалка, която очите ми съзряха. Наистина имаше много деца, но бях толкова щастлива, че не им обръщах ни най-малко внимание. Все гледах към него и се широко се усмихвах. Едно от децата ме блъсна без да иска и аз полетях към земята. Не беше кой знае колко високо, но в онзи момент ми се стори, че пропадам цяла вечност. Вместо да се строполя на пясъка, се озовах върху брат ми. Бях успяла да го съборя на земята. Помня, че ме попита дали съм добре. Кимнах му и се надигнах, за да се изтупам от прахоляка. Стори ми се странно, че той не помръдна веднага. Едва тогава видях, че лявата му ръка е затисната под тялото му и не помръдва. Брат ми бавно се изправи. Помня, че в онзи миг лицето му се изкриви от явната болка. Отидохме в най-близката болница. Скоро пристигнаха и родителите ни. Майка ми беше бясна. Брат ми бе талантлив млад пианист по онова време и два дни по-късно му предстоеше решаващо прослушване. Ала благодарение на мен, всички шансове се проваляха. Майка ми, която и до ден днешен обожава брат ми и не понася мен самата, многократно повтори как съм провалила бъдещето му.

Докторите гипсираха ръката и два от пръстите му и още същата нощ се прибрахме у дома. Не казах нищо по пътя. Не смеех дори да го погледна. Той ме бе предупредил да не се катеря, а аз не го бях послушала и това му бе коствало много. Когато най-накрая стигнахме у дома, избързах да се оттегля в стаята си и захлипах. Толкова ужасно се чувствах в онзи момент. Не след дълго обаче, на вратата се почука и той влезе в стаята с нещо, което приличаше на дебела, подвързана книга. Оказа се албум със снимки, който прилежно бе събирал от деня на раждането ми.

Надигнах се от леглото и избърсах сълзите си. Той седна до мен, прегърна ме с една ръка, а с гипсираната нелепо запрелиства страниците. Снимките в този албум не бяха просто семейни. Всички те представляваха спомени за нас двамата. Наша снимка от деня на изписването ми от родилното. Аз и той, който ме учи да ходя. Брат ми, който ме храни в детското столче. Първият ми ден в градината. Аз и той на плажа. Той, който ми показва как да плувам. Той, който ми чете приказка за лека нощ. Гледайки снимките, най-сетне разбрах какво се опитваше мълчаливо да ми каже. Когато надигнах подпухналите си очи към него, той разроши косите ми и каза.

„Понякога ще имаме хубави спомени заедно. Друг път те ще бъдат тъжни. Светът е такъв, че няма пълно щастие. Но едно е сигурно – винаги ще имаме един друг. За какво съм тук, ако не мога да те предпазя? Това прослушване не е първото, няма и да е последното, но ти си единствената ми сестра.“

Не познавам приятелите ти, но от това, което си ми разказвал за тях, знам че сте близки като братя. Сигурна съм, че имате много хубави спомени. Може би, ако припомниш на този твой унил другар някои или повечето от тях, ще съумееш да му покажеш, че животът не е само отрицателни емоции и че другите хора не са от значение, ако имате себе си едни други.

Наистина се надявам да съм била от помощ.

P.S. Спомням си, че днес трябваше да сте в Ню Йорк. Ако това, което ти предложих не помогне… купете му няколко дузини понички и го нагостете с тях до припадък. Добрият сън също помага. Така като се събуди, няма да има нужда от медицина за душата и ума, а от лекарство за стомаха.

Липсваш ми много!

P.S. И да не забравиш картичките. ^.^

 


JH (Jul 16): Както обикновено ми вдъхна надежда, че нещата ще се оправят. Ще последвам примера на брат ти. Иска ми се да го познавах. Звучи като умен човек.

Само се чудя как може толкова много да приличаш на Те. Само вие двамата сте способни толкова непринудено да си мислите за храна в такива ситуации. И то за понички.

P.S. Не съм престанал да купувам картички. Всички ми се смеят, затова че никога не ги изпращам. Обещаваш ли, че ще дойдеш да си ги получиш лично?

Ще опитам да пиша пак скоро. Не искам да си липсваме толкова много един на друг.


Последното писмо Мари Бел прочете няколко пъти. Наистина ѝ липсваха – той и ведрите му, остроумни коментари, разказите му за местата, които е посетил и очакванията му за тези, които му предстоеше да види. Искаше ѝ се някой ден наистина да отлети при него и никога повече да не се върне. Големият ѝ батко щеше да ѝ липсва, както и верандата, и морето, но море има навсякъде, а брат ѝ и сега пътуваше непрекъснато, до степен че го виждаше само по празници. Но кого ли заблуждаваше, тя бе само на седемнадесет. Всичко, което правеше, всяка една екскурзия, всяко едно училищно пътуване зависеше от благоволението на родителите ѝ. Не можеше да си позволи волността да зареже живота тук и да замине. Щяха да минат години преди започне да пътешества свободно по света, а до тогава писмата им щяха да са намалели, дори навярно спрели и той отдавна щеше да я е забравил. Мари Бел и сега се чудеше на тази тяхна безумна кореспонденция. Та той бе на двадесет и една. Имаше живот, обикаляше света с приятели, учеше и някой ден щеше да се ожени. Докато за Мари настъпеше времето да отлети от родния дом, той навярно дори щеше да има едно или две деца и да му предстои казарма.

Погледна замислено към безкрайното море, въздъхна дълбоко, след което разтвори книгата и продължи да чете.

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Pin It on Pinterest

Share This