Pages Menu
Categories Menu

Posted by on Nov 6, 2017 in Fanfictions, Feature, Uncategorized, Разкази | 0 comments

Понеделник сутрин някъде в София

Понеделник сутрин някъде в София


Кратко резюме на още по-кратката история

История за едно понеделнишко утро с аромат на отпадъци – типично по български и още по-типично по съседски.

Бележки

Публикуваното по-долу е абсолютната и пълна истина. Казано иначе, авторът е “грабил” с шепи от изобилието на живота.

Утро. Понеделнишко при това. Будя се зверски недоспала. Поглеждам си телефона, а той нагло ми показва, че е 7:30 ч. Мързи ме, но мрънкайки се надигам от кревата и се понасям с мъртвешка походка към банята. Отварям вратата към коридора, а от там ме връхлита миризма на умрели примати, гарнирани с изгнил лук. Очите ми сълзят и ми се гади, но някак прилазям зигзагообразно до заветната цел и отварям вратата със завидния замах на преследвана от тиранозавър. Затварям се в обетованата метър на два баня, която обаче, защото сме джиджани има прозорец и оставам подпряна на стената, докато свежият утринен въздух на зелени дървета и чужди вече употребени кенефи, нахлува в дробовете ми. Окопитвам се леко и с вродени лениво-мързеливи движения се добирам до мивката. В огледолото – индивид достоен за персонаж от Resident Evil. Чувствам се горда. Миризмата в коридора само е допринесла положително за кървясалия ми поглед. Чудесно. Пооправям се, поемам си дъх, чета си мислено едно опело и тичам до кухнята да направя кафе, та а дано, ама надали да избутам острата вунявка. Между 8 и 9:30, вече изредила всички възможни мами и татита, баби и дядовци, съм съумяла да се подготвя за работа. Победоносно излизам, пожелавайки на майка ми лек ден насред смраднята. Затварям ухилена външната врата, защото нали най-сетне съм се измъкнала и аха да тръгна по стълбите забелязвам на по-малко от 20 см., по-близко до моята, отколкото до съседската врата, стои торбичка с боклук. От нея се носи миризма на разлагащ се клошар, споминал се от чеснова диета. Звъня на вратата, а от там ни звук, ни стон. Звъня втори път, докато миризмата се просмуква в работните ми дрехи. Да, ама у съседите няма никой. Ядосана ритам боклука по посока на чуждата врата, а той се размазва на бялото като прясно аки на седем месечно бебе. Тръгвам надолу по стъпалата с бясна крачка, да не взема и автобуса да изпусна, а на ум подхващам отново родата на новодошлите на етажа (бел. автор – нанесоха се на първи ноември). Вече навън, почти стигнала до края на блока, покрай мен профучава сянка, която шумно говори по телефона и се жалва как забравила боклука. По лицето ми плъзва мазна, самодоволна усмивка, а в главата ми напира иронична мисъл “Е, поне нашата врата е кафява, та отмъщението няма да личи.”

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Pin It on Pinterest

Share This