Pages Menu
TwitterRssFacebook
Categories Menu

Posted by on Oct 31, 2017 in Books, Feature, Кино и телевизия | 0 comments

The Snowman

The Snowman


… на Jo Nesbø и по мотиви от едноименната книга на Jo Nesbø…


“Оказа се изключително добра идея да изгледам филма по мотиви от книгата, преди дори да съм я преполовила. Благодарение на това, сега успявам да оценя много повече героите на Несбьо и най-вече техните пъстрота и колоритност на фона на заобикалящия ги сив и сякаш монотонен свят.”

Не съм напълно убедена, но струва ми се, дори да бях гледала филма след пълния прочит на книгата, мнението и чувствата, които изпитвам към него едва ли щяха да се различават коренно от настоящите. Съвременното кино непрекъснато прави опити да екранизира сполучливи, популярни, дори прочути поредици и книги. Понякога тези опити биват овенчани с успех, друг път заклеймявани като пълен провал. Или казано иначе – скелет, който съвестно крием дълбоко в килера, но същевременно изкарваме на показ при всеки удобен случай. Случай, в който спокойно можем да излеем цялата жлъч и да покажем огромното си разочарование. На всеки му се е случвало поне веднъж.

Но да се върна на темата, а именно филмът “срещу” книгата. Що се отнася до “Снежния човек” на Jo Nesbø и по мотиви от едноименната книга на Jo Nesbø, има точно толкова място за съпоставка, колкото и няма. Не случайно всички плакати и заглавни надписи на филма са овенчани с удобната за измъкване от каквито и да било критикарски обвинения фраза “по мотиви от”. Съдържанието на филма като че ли само е одраскало леко кожата на сюжетната линия на книгата, за което, колкото и да ми се иска не бих могла да се сърдя. Отидох да гледам прожекцията с нагласата “оплюват го, че нямал нищо общо с книгата”, а излязох от салона с мнението “дори четящите хора не дочитат понякога”. Все пак, нека разсъдим реалистично, кой би очаквал нещо повече от филм по мотиви?

“Нима тази фраза не е пределно изчерпателна?”


Оказва се обаче, че за неаргументиранта омраза и безграничното желание да се изтъкнеш, неподходящи моменти не съществуват. През изминалата седмица се натъкнах на повече коментари с отрицателен характер, отколкото на такива с ясно обоснована преценка. Общото между тях бе, че никой не разискваше случващото се на екрана, актьорската игра и кинематографията като цяло, за сметка на бурните дискусии колко по-различно било от книжната версия и как героите били всичко друго, но не и Хари Хуле, Катрине Брат или казано иначе, не били героите на Несбьо. Само дето, тази така еродирана иначе публика се оказва с признаци на всеобща амнезия, отричайки фактите, а именно, че единствената книжна версия на филма всъщност е неговия сценарий.

Далеч съм от идеята за лична изявява като филмов или литературен критик, защото не само, че не съм, но и нямам желанието да се превъплащавам в подобен, угаждайки на ситуацията. И все пак, като чевек, който обича да чете разнородна литература и също толкова много обича киното във всичките му аспекти, изпитвам необходимостта да угодя на порива, бушуващ в съзнанието ми и да представя една малко по-различна гледна точка, пречупена през призмата на непрофесионалния ми, любителски мироглед. В крайна сметка, нали точно така се зараждат дискусиите и дебатите?

Докато излагам краткото сравнение в прилики и разлики между филм и книга, ще се стремя да не разкривам съществени моменти от сюжетите им. Идеята ми е по-скоро да ви предоставя причини, с които да се опитам да ви подтикна да не объръщате гръб на филма, защото сте чели книгата или сте попаднали в блатото на всеобщото мнение, както и да не загърбвате книгата, защото вече сте изгледали филма и ви се струва, че Несбьо няма какво повече да ви представи. Реализацията на подобни сценарии би билa абсолютна грешка.



ЗА ФИЛМЪТ


Филмът представя само основни щрихи от книгата. Това е факт. Сценарият черпи от сюжета на Несбьо, като запазва мразовитостта на зимата, мракът и подтискащата криминални нотка на историята, смразяващи Осло с настъпването на първия сняг. Филмът е всичко друго, но не и копие на книгата. Това е като да гледаш историята на Хари Хуле и “Снежният човек” през черно-бял калейдоскоп – изменена, пречупена, но все така интригуваща. Да си запознат с персонажите в книгата не означава, че познаваш добре героите във филама и знаеш какво да очакваш във всеки един момент. Екранизираният снежен човек върви по път, изпълнен с тягостното безвремие и усещане за безтегловност, характерни за историята на Несбьо. Отправната точка се препокрива с тази на автора, но не и малките парчета от пъзела, които събрани ни водят до финала. Казано иначе, това е един малко по-различен пълнеж, за който допринасят не само промените направени в действие и персонажи, но също така и изборът на актьори.

И като заговорих за актьорите, то мога да кажа само едно – колоритната им комбинация играе съществена роля в подкрепа на твърдението ми, че филмът си заслужава и пари, и време. В крайна сметка едва ли има по-подходящ човек от Вал Килмър, който да влезе в образа на пропадналия морално и алкохолизирал се Рафто. През по-голямата част от сцените не бях сигурна дали гледам Килмър в ролята на Рафто или Рафто в ролята на Килмър. Този актьор, колкото и да е недооценяван от повечето хора, които познавам, както и от не малка част от масите, беше като свеж полъх, носещ се от към екрана. Може би е илюзия, която само аз съм видяла, но определено ми се стори, че сцените с него бяха единствените ярки на фона на цялостната история.

Ще пропусна коментарите си за Фастбендър, тъй като съм пристрастна по темата, а и водещите персонажи рядко представляват обект на интерес от моя страна. Посещаването на кино салона само и единствено защото се прожектира филм с участието на даден актьор, за мен си е чиста загуба на време и средства. На база този критерий филми се гледат у дома.

Катрине Брат, в ролята Ребека Фъргюсън, беше … разочароваща. Навярно защото не бе онази Катрине Брат, която очаквах. Навярно защото облечена в раздърпани пуловери и широки дънки, и с липса на каквато и да било уравновесеност, тази Катрине Брат беше всичко, което ме отблъсква в една жена. Пълна противоположност на навярно някакъв илюзорен образ, който съм изградила за собствена угода. И въпреки това, сценаристите бяха намерили изключително подходящо оправдание за проявата на лабилност у героинята. Жалко, че не пред мен номера изобщо не мина. Ха-ха. Съжалявам, но факт.

ИЗНЕНАДАТАО, “Джийвс”, ти беше страхотен. Направо невероятен и неузнаваем. До толкова, че до средата на филма се чудех къде по дяволите съм гледала Д’арси. Е, сетих се и се изумих. Страхотно представяне, предвид ампоато, в което съм свикнала да го виждам.

Заключението:Мога да говоря още много, но едва ли ще успея да се въздържа от споделянето на конкретни факти и разсъждения над кадри от филма, затова ще се въздържа от допълнителните брътвежи по темата. Като за финал, само ще добавя следното: “Забравете какво ви говорят всички, независимо дали е добро или лошо. Няма значение дали ще гледате филма на голям екран или ще му отделите време у дома, просто не го пренебрегвайте. Лентата не заслужава подобно отношение.”


ЗА КНИГАТА


Предвид, че не съм се привижила до сами края на това произведение, не планирам да говоря на дълго и на широко за съдържанието му, още по-малко пък да правя анализи на персонажите. Ето защо ще споделя само няколко думи за онова, което ми направи най-силно впечатление до момента.

“Снежния човек” е първата книга на Несбьо, която хващам в ръце. Разбира се, защото, когато я купих предстоеше премиерата на едноименния филм, а рекламните трейлъри дебнеха от всеки ъгъл на социалната мрежа. До тук добре, като изключим последвалата невъзможност да спечеля безплатни билети за кино или пък безплатен екземпляр, защото съм гледала филма. Но да кажем, че пренебрегнах моментното си разочарование и аз да изкяря нещо безвъзмездно и натирих обхваналото ме самосъжаление в изгнаничество. Та така се започна моята одисея с четенето на Несбьо. Рядко чета книги от този жанр, макар от лятото насам да съм постоянно във вихъра на криминалета и трилъри. Обикновено ги чета доста бързо, от рода на един уикенд, не повече и току съм посегнала към следващата, но със снежния човек ударихме на камък или по-скоро на лед. Работа, какво да я правиш? Изцежда те напълно и после пита нагло, защо не четеш. И все пак съм благодарна на така възникналите обстоятелства, че точно тази работа ми позволи да гледам филма преди да съм довършила книгата. Че ми даде време не просто да прелиствам страница подир страница, а да чета бавно и запомнящо. Че ми даде възможността да се влюбя в героите му, да ги видя дефилиращи под светлината на прожекторите и да ги преоткрия отново след това – живи, реални, топли, протягащи ръце от мастилените редове.

Несбьо пише страхотно. Кара те да се почувстваш като част от пеизажа – сив, безвремев, застинал, тръпнещ и най-вече зъзнещ. В общи линии за кратък период от време установих, че на норвежците изобщо не им е весело през зимата. Установих още и че полу-идиотите не виреят само по нашите геогравски ширини. Оцеляват и на студено, и ако не стават за друго, то поне за полицаи могат да минат. Скаре е перфектен пример в това отношение – нахакан, мазен, досаден и с адски криворазбрани представи за що е то свалка. Странно, но тези негови черти ми липсваха като присъствие във филма. Всъщност четейки Несбьо се замислих, дали пресъздавайки мъжките персонажи в книгата се е ползвал от масовото женско мнение, че мъжете са свине или е черпил с пълни шепи от реалния живот. И това далеч не упрек за употреба на лоши похвати. Напротив, прави книгата и персонажите е нея изключително реални и истински. Жените не отстъпват по нищо на мъжете. Разбира се, в описанието им се забелязва завидна обратна пропорционалност спрямо представителите на по-силния пол, но те в никакъв случай не са префинени и безгрешни. Напротив, в тази книга дамите са всичко друго, но не и светици. Ето това ми харесва у Несбьо. Изтъква на преден план най-неприятните и болезнени истини за съвременното общество, представяйки ги като лежерно ежедневие, а след това рисува персонаж, който да накаже същото това общество – безпощаден, безкруполен и извратен, като самото него.

Разбира се, освен горе-изложените образи в книгата се срещат и такива, които не дразнят, които не съдят, не издават присъди и най-вече не ги прилагат. Това са същите онези персонажи, които носят баланс в сказанието. Те не са по-малко безгрешни, но освен да бъдат измислени литературни герои, те са и такива, до които можеш да се докоснеш, макар и чисто имагинерно чрез съзнанието си. Тези персонажи са съвкупност от хората, които срещаш ежедневно, сред които живееш, които виждаш по улицата щом падне здрач. Те са някак реални и топли. Истински.

Именно този негов похват, с който представя персонажите е онова, което те кара да го харесаш. Него – авторът, съвкупоността, а не просто случайното литературно описание в два абзаца. Защото ако не друго, то поне Несбьо знае как да изгради и надгради представите на читателя.


Дългичко, разпокъсано, но надявам се далеч от опредлеенито за отегчително, пък защо не и поне малко полезно… 🙂 На вас предпочитам да оставя изборът на реалната равносметка.

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Pin It on Pinterest

Share This