Pages Menu
TwitterRssFacebook
Categories Menu

Posted by on Mar 21, 2017 in Books, Feature | 0 comments

“Три ябълки паднаха от небето”

“Три ябълки паднаха от небето”

Или как прочетох историята за твърдоглавите, недодялани, блъскани и очукани от живота, но душевно пребогати маранци, докато слушах Шопен.



Звучи странно, нали? Две толкова противоположни тематики сборувани в 18 невероятно щастливи часа на унес. Добавяме и две чаши кафе и в крайна сметка получаваме един подробно прелистен от буква до буква житейски пътепис и широка, самодоволна усмивка, грееща върху лицето на несретния междувременно читател, на когото нееднократно му се налагаше да търчи в мрачното време от дома към офиса и обратно, но който нито веднъж не изпусна отдалата му се възможност да отгърне още една и още една страничка, докато накрая денят не го завари увит сред дебелите завивки, с които все още не може да се раздели напук на покачващите се температури, държащ с една ръка горещата чаша, а с другата прелистващ последните странички на друга, отдавна забравена реалност. Дълго, но изключително истинско, напрегнато на моменти, но живо и богато изживяване.

Не съм професионалист, не мога да бъда и съдник вместо вас, хората които сте прочели или на които ви предстои да прочетете “Три ябълки паднаха от небето”, но мога и до някъде вярвам умея добре да говоря, защитавайки мнението, което придобих за способностите на Нарине Абгарян да пресъздава опърничавия характер и порядките на един свят, който мнозинството от младото поколение намират за отживелица, с която сме длъжни да скъсаме всякакви връзки. На последните бих искала да кажа само едно – жалко. Човек не знае какво изпуска, докато не го загуби. За съжаление подобни места са вече голяма рядкост и в родината ни. Навярно, безвъзвратно сме загубили чара на българските села и типичните им обитатели и сме преминали към ерата на надменното градско поведение, което с всяко следващо поколение все по-упорито търка с тъпото на ножа житейската нишка, опитвайки се да прекъсне връзката си с “позорното” елементарно, доста често неуко, но много трудолюбиво и обагрено от краските на живота съществуване.

За книгата и тематиката, която засяга прочетох купища противоречиви отзиви, ала най-силно впечатление ми направи фактът, че нито един не беше умерен. Или прелистваш поредица от суперлативи или се натъкваш на елементарен изказ и просташко поведение, които инак са рядкост за уважаващият себе си четящ човек. Отне ми известно време да преодолея изненадата, която последните предизвикаха у мен.

Нямам реална връзка с живота на село. Никога не съм имала такова, ното пък семейството ми. Ала въпреки това знам, че съм изпуснала много. Не защото майка ми не е прегърбена от тежкия труд жена. Не защото ми липсват грубоватите отрудени ръце и маниери. А защото съм от онова поколение, което все още пази избледняващите с годините спомени за отрупани с цветни лехи дворове, гръмки възгласи и бликащ от добре стегнатите къщи живот. Защото аз съм от онези, които са виждали чистите, изметени улици на българските села, които сега пустеят, раздирани от дълбоките бразди, изникнали насред асфалта. Защото аз съм от онези, които с мъка си спомнят благоденствието на отрупаните с жита ниви и надигащите се към небето пити на слънчогледите, жадно поглъщащи топлината на знойните лъчи. Защото съм чувала песента на жътварите. Защото съм живяла в години, когато богатството не се е трупало в банки или по джобовете, а е греело по изморените, но усмихнати, искрени лица на трудолюбивите хора. Хора бедни на маниери, но богати душевно. И точно такива хора са обитателите на Маран, а историята им – топла, уютна, човечна, истинска, богата душевно. История каквато навярно никой от нас не му е отредено да изживее напълно в забързаното, шумно и монотонно съвременно ежедневие. Предполагам това е и водещата причина “Три ябълки паднаха от небето” да ме грабне толкова силно. Творбата на Абгарян се оказа свеж полъх. Трансвремева спирка по пътя ми към малката четиристенна тухлена кутийка, която обитавам, в която се будя, ям и заспивам, но в която просто съществувам, досущ като много други. Защото за разлика от твърдоглавите, упорити, неуки и на моменти простовати маранци, ние съществуваме, а не живеем. Тогава питам се, кой е по-богат? Ние, градските чеда, които изкарваме пари, за да си купим книги – открадни мигове от един друг и различен живот, или онези хора, които все още обитават пустеещите, приличащи на оглозган скелет села, но истински живеещи и умеещи подобаващо, макар и малко фантастично да тълкуват всеки сън и всяко изпитание, което животът им поднася?

В крайна сметка, както казва Абгарян “Всяко изпитание отклонява по някоя беда.”. Затова и горещо, и напористо препоръчвам “изпитанието” “Три ябълки паднаха от небето”, пък “ако Господ е сметнал за добре”, току-виж с това сме отклонили някоя беда.

P.S.1 Ако някой ме попита, не че се е втурнал през глава да го прави, как бих могла да опиша Абгарян и книгата ѝ в едно изречение, бих отговорила кратко и ясно, без много заобикаляне и без капчица колебание – “Съвременен Йовков на арменците”.

P.S.2 Така и не ми се отдаде възможност да попиша за Шопен. Стори ми се прекалено голямо отклоняване от темата. Затова и всъщност направо го предложих като музикален съпровод към това мое скромно, но много свидно откровение.

P.S.3 Използваната снимка е от Австрия, но челите книгата ще намерят смисъл и прилика за употребата ѝ.

P.S.4 Книгите на Нарине Абгарян можете да откриете сред изданията на Издателство “Лабиринт”, чийто линк предоставям на вниманието Ви.

P.S.5 Досущ като темата за Шопен, реших да Ви спестя и тази за Емилия Масларова, която смятам няма нужда от представяне. Името ѝ говори само за себе си, както и за великолепното качество на преводите ѝ.

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Pin It on Pinterest

Share This