Pages Menu
TwitterRssFacebook
Categories Menu

Posted by on Feb 6, 2017 in Books, Feature | 2 comments

Книгата, която не успявам да прочета…

Книгата, която не успявам да прочета…


Обърнете внимание на “не успявам”, защото това е израз различен от “не мога” и “не искам”, когато става дума за четене. Защото това означа, че намирам изключително много време да губя в други далеч по-малко приятни занятия и същевременно, всеки път щом хвана четивото в ръце, то някак си ме кара да го оставя след глава или две време. Както днес споменах, навярно изживявам криза на ПредСредната възраст. Период от живота ми, в който изпитвам прекалено голямо увлечение и в същото време изключително необуздана апатия към всяка една книга, попаднала в ръцете ми. В същото време, болезнено силно ми се иска не само да довърша започнатото, но и да напиша нещичко поне за силните и слаби страни в настоящото четиво, защото смятам, че трябва и го заслужавам, като човек който чете и който обича да пише.

Поради тази причина, а и тъй като има хора проявяващи настоятелен интерес към коментарите ми, реших да отворя рубрика в блога си, с която да презентирам, не онези книги, които не са ми харесали, не и онези, които бих искала да препрочитам отново и отново, а именно онези, които ми действат като препъни камък и подтикват устрема ми.

В тази връзка най-после ви поднасям, с голямо удоволствие и още толкова големи надежди “Книгата, която не успявам да прочета…”. И дано с този свой проект съумея да дам тласък на бъдещо, малко по-активно и малко по-успешно блогърско творчество.


“Доктор Стъклен” на Томас Бренън е как да кажа, причудлива история, за която се предполага да ни отведе в свят наподобяващ стиймпънк версия на планетата Земя, изпълнена с “цепелини и жироплани, атомни открития и карети без коне”. Тук обаче, поне за мен, се появи и първия препъни камък. Когато закупих книгата се надявах да задоволя онова кътче от съзнанието ми, което безмилостно ридаеше и настояваше жаждата му да бъде утолена от нещо необикновено, нещо различно, пъстро и еуфорично. Вместо това “Доктор Стъклен” се оказа леко мудно, далеч не отегчително, но определено не и динамично, напълно типично ливърпулско криминале. Томас Бренън е чудесен автор, изкусно детайлен, а Бога ми, аз обожавам орнаментиката, но пъстротата на картините му, чудатостта на предполагаемия му стиймпънк свят са всичко друго, но не и откриваеми в историята. Сякаш това, че светът е различен от този, в който живеем и в който сме свикнали да съществуваме е просто даденост за автора. Навярно от негова гледна точка всичко е изключително детайлно и ясно, но за мен като читател се явява прекалено постно. А героите? Героите просто съществуват и се развиват на един фон без който историята уж не може, но същевременно е напълно възможно и да бъде окончателно премахнат. Казано иначе, дори действието да се развиваше в наши дни, да протичаше в недалечното бъдеще или хилядолетия напред във времето, щеше да бъде все едно, защото задкулисието просто не прави грам впечатление, което за мен, като любител на този жанр е жалко и до голяма степен отблъскващо. Като да чета сценарий на някой от по-незаплетените епизоди на криминален холивудски сериал. Интересно, ала нищо особено.


В същото време историята, която се разказва през погледа на главния антагонист е сравнително по-интересна интересна и добре обрисува. Не бих казала, че е затормозяваща, дори бих споменала, че е приятно динамична, но само ако отчаяно сме вперили поглед напред към следващата глава и прелистваме лист по лист, за да я достигнем. Бренън като цяло ни кара да искаме да дочетем произведението му, но наред с това ни принуждава да преминем през прекалено много хаотично прехвърляне и някак насилствено тласкане от една обстановка и събитие към други места и други герои. Сякаш иска да ни покаже възможно повече аспекти от живота и историята на всички персонажи в книгата, но подборът на подходите, с които се е опитал да ги обрисува се е стекъл през някой от каналите в ливърпулската река.


Ала нека ви разкажа поне малко за сюжета на историята и персонажите, за да не решите, че съм полудяла и всъщност се тормозя с книга, която напълно ме е загубила като читател.


Действието в “Доктор стъклен”, както навярно вече сте се досетили се развива в Ливърпул, Великобритания. Историята, такава каквато я познаваме е изменена от някои различия в историческо военен аспект, което само по себе си е довело да изоставане в технологичния напредък, на който нашето поколение и това преди него са свидетели, но в същото време е дало тласък в развитието на други свери от живота на планетата и нейните обитатели. За този напредък, обаче авторът говори твърде вяло, в редките случаи, в които го споменава. Предстои откриване на трансатлантически свод, за който всички в книгата са се хванали като кучета за кокал. Всеки има своите причини и всеки е обвързан с него, дори все още да не го съзнава. В това число и водещия персонаж. До някъде Бренън кара читателите си наистина да изпитат желанието да видят това чудо на инжинерната и архитектурна умисъл, та да осмислят, защо болшинството са толкова силно привлечени от него, въпреки че сводът се споменава не повече от веднъж в глава и то без много подробни описания. Но това далеч не е основното в историята. Всъщност център на събитията е търговията не с какво да е, а с човешки души. Да, можете ли да си представите? Богатите и ексцентрични хора в света на Бренън се оказват не до там чак толкова различни, отколкото са тези в нашия реален свят. Не. И те са толкова извратени, че ако не и повече. Все пак да изпитваш удоволствие от това да видиш и преживееш, пък било то и само за миг, живот принадлежал другимо, лично по моята скала си е абсолютно и единствено за лечение със силни медикаменти. На пук на скромното ми мнение обаче, Бренън не спира да говори за персонажи, които изпитват наслада и които са готови не просто да заплатят за услугата, но дори да убият.


Историята започва с намирането на обезобразен труп на бурк на брега на реката, в непосредствена близост до свода. После се установява, че душата му е открадната, след което че навярно и душата на наскоро починалата съпруга на разследващия инспектор също е била отнета незаконно, след което се наслагват още и още убийства, но историята вместо заплетена и увлекателна тече мудно като прескача рязко от една динамична картина към друга – драстично по-лежерна. Казано иначе – тъкмо си набрал скорост и авторът поставя тухлена стена на пътя ти, а ти си забравил да си вземеш каска и наколенки. Болезнено е. За мен лично е прекалено болезнено. Убива инерцията на интереса ми към книгата. Всички убийства, всички ситуации в нея са свързани със зловещия гений “Доктор Стъклен”, по чиито пети се е устремил инспекторът, но за да го намери, той и читателят трябва да преплуват плаващи пясъци. А това не е добре, поне от моя гледна точка.


Наистина би ми се искало да чуя мнението на някой, който е довършил книгата. Аз навярно ще го направя до месец. Толкова бавно я чета. Дори си поставих за цел, като слагам книгоразделителя си на края на главата, та поне още една и още една да довърша, но и това не помага. Остават ми около стотина страници, а аз чета 300 за ден обикновено. Не знам дали е от мен или е от книгата, или е от времето, но има нещо, което не ми действа позитивно, когато заговоря за “Доктор Стъклен”. А при вас как е?


Ще спра до тук, защото не искам да влизам в прекалени подробности. Като финал ще добавя само едно. Искам да я дочета, за да се уверя, че хипотезите ми са верни или пък погрешни. Ще поживеем, ще почетем и ще видим.


П.П. Рали, ти си виновна и няма да спра да го повтарям.


Снимка: Felicis

2 Comments

  1. Егаси… А изглежда толкова обещаващо с тези трупове около реката… Хм… Ето виждаш ли, трябваше много отдавна да се върнеш към писането

    • Ако се настроиш да я четеш като напълно нормално британско криминале, книгата наистина е приятно четиво, но за тази цел трябва да се абстрахираш напълно от всичко останало. 🙂

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Pin It on Pinterest

Share This