Pages Menu
TwitterRssFacebook
Categories Menu

Posted by on Aug 20, 2008 in Books, Fanfictions, The man that I'm in love with | 0 comments

Мъжът, кохото обичам Chapter 10 Part 1

Мъжът, кохото обичам Chapter 10 Part 1

Дали бях щастлива? Сега, когато се обръщам назад, осъзнавам че всеки щастлив миг в живота ми е униален сам по себе си. Няма най-щастлив или най-тъжен момент. Те всички носят свой собствен почерк и ако има такива, които съзнанието ни запечатва дълбоко в себе си, то е защото те са били съдбовни. Малки трепети, които са накарали сърцата ни да бумтят в ритъм по-силен или по-бавен от нормалният. Ритъм, който ни е оставил бездиханни, само за да ни даде онзи наш, уникален кислород чрез който да вдъхем от истинският аромат на живота.

Още помня чувството да усещам топлината на шепите му, стелеща се по кожата ми, разнасяща блаженство по цялото ми същество. Помня усмивката му така ясно, сякаш зървайки я за първи път. Усмивка, която би отнела и най-кошмарните ти страхове. Усмивка, караща те да тръпнеш от вътрешна, необуздана страст и същевременно приканваща те да се отдадеш на хладната омая, в която очите му те обгръщат.

Колко е нужно, за да се престрашиш и да се докоснеш до устните му, така приканващи и желани? Само едно повдигане на пръсти и едно леко привеждане от негова страна. Не е много нали? Независимо колко висока съм, в този момент Джаред ме караше да се чувствам малка, дребна и крехка, но желана и по един доста странен начин, предвид отношенията ни, обичана.

Ако някога съм си представяла такъв момент, въпреки че никога не бих си го признала открито, то той най-вероятно е бил изпълнен с уплах, несигурност, вътрешно притеснение. Все чувства, които ме карат да потръпвам нервно при самата мисъл за тях. Трепет, символ на страх от непознатото.

Но непознато в случая нямаше. Бях опознала една личност, една особа, така далечна и недостижима за мен, посредством него самият. Знаех какъв е, какво го вълнува и впечатлява, какво го натъжава и дразни, преди да съм му казала „Здравей” за първи път. Бях се вманиачила в образа и влюбила в човека, а комбинацията от двамата бе великолепна, неописуема, изумителна. Нещо толкова приказно и същевременно болезнено реално. Отвъд рамките на въображението.

В онзи момент, когато погледът ми не помръдваше, втренчен в отблясъците от зелено и синьо, мъждукащи като малки огньове сред менящото се от тъмно към светло кафяво, осъзнах че дори човекът пред мен да не беше Джаред, дори да бе случайният, потаен непознат от чата, пак щях да се намирам тук и да тръпна. Щях да копнея за прегръдката му. Щях да се оставя, водена от всичко  сполетяло ни през последните години, по пътеката на съдбата. Щях да копнея за допира на пръстите му и приканващата хладина на очите му. Щях да се оставя усмивката му, красива или не, да ме прикани към устните му, докато моите не станат едно с неговите.

Колко е нужно, за да докоснеш устните му, така приканващи и желани? Само едно повдигане на пръсти и едно леко привеждане от негова страна.

И тогава, в този така вълшебен, дори крайно нереален за сетивата ти момент, разбираш какво е да желаеш истински и да бъдеш желана. В мига, когато устните ти се доближават до неговите, когато можеш да усетиш парещата горещина на дъха му, пред съзнанието ти изникват образи и усещания какво би следвало да се случи. Мислиш си дали първата целувка ще е груба, изпълнена със страст, за която сте копняли години наред или спокойна, мързелива, бавна и опияняваща. Всъщност истината е, че първата целувка е винаги първа. Акт, който усещаш, но не би могла да опишеш с думи. Целувка, която сетивата ти попиват, но не могат да възпроизведат словом. Защото първата целувка е точно това – тя е първа. Единствена, уникална и до голяма степен неповторима. Но всъщност е такава само за теб и за никой друг, защото първата целувка е просто първа. Акт, който е неповторим във времето и пространството. Целувка като всички останали, която обаче следващите целувки не биха могли да изтрият никога.

И след този сякаш безкраен миг, върху плещите ви се стоварва умората. Каква умора ли? Ами като за начало тази, която ви е натежала от дългите разговори през годините, без право на допир, без право на стон и вопъл. Но тази умора е уникална като всичко останало, защото тя е ваша лична и неприкосновенна. Нещо, което както първата Ви целувка ви принадлежи. Нещо, което никой не може да ви отнеме. Тя ви кара да бъдете страстни, заповядващи, надделяващи, копнеещи за мощ и подчинение в едно. Умора, която се превръша в изпепеляваща страст под напора на ръце и устни. Умора, която искате да изтръгнете един от друг, за да я замените с неземно щастие и спокойствие, с отпочиналост и дори трезвеност. Но когато целувките и телата ви говорят няма място да бъдеш трезвен, защото всяко едно докосване на пръстите ви, всеки един трепет на телата ви, всеки един допир на плътта ви, не би позволила нито да се откъснете от сладострастното опиянение на великото чувство любов… Или по-скоро на природната стихия, наречена от биолозите – „хормони на свобода”…

Колкото и в последствие, познати и приятели да се опитваха да изтръгна подробности от мен, относно този така чувствителен и непохватно нежен гигант, не бих се поддала на упоритостта им нито за миг. Защо ли? Защото колкото и отчаяно да ти се иска да споделиш какво е да се намираш в прегръдките на Джаред Падалеки, това са подробности, които искам да запазя за себе си. Дали има способни да се доберат до дневника ми? Иска ли питане. Стига да си го поставят за цел. Дали някой може да се добере до съзнанието ми? Не. То е единственото кътче, в което никой не прониква освен мен и моята тъмна страна, която странно и противоречиво на всичко клиширано, не предлага нито M&Ms, нито бисквити, курабии и техните сладкарски производни.

Всъщност какво е да бъдеш с Джаред? Невероятно усещане. Комбинация от смях, сигурност, щастливи и адски страстни мигове. И като заговорих за страстни… Да, някой с размери като неговите, определено може да бъде страстен, независимо къде се намирате в даден момент. Стига да поиска или вие да поискате, но за послдното, по-добре е да не искате, защото… Необходимо ли е да Ви показвам нагледно какво ще Ви се случи? Защото няма проблем. Мога да го сторя.

Но да продължа. Това не бих го писала в стил „Мило дневниче”, всъщност едва ли бих го написала някъде, освен дълбоко напечатано и запечатано в съзнанието ми, но тъй като сама поисках и след едно продължително, мисловно „Иък” авторката се съгласи да напише следните редове… Защо пък не?

Та, представете си терасата. Огненият залез на заден фон. Полъха на вятъра, който не довява нищо интересно освен тонове горещи вълни, които съчета с факта, че Ви прегръща не по-малко ГОРЕЩИЯТ Джаред Падалеки, си е направо развносилно на преизподнята, чиито Дявол обаче сте вие… Та, представихте си го, нали? Да, и аз бях сигурна ще се се справите.

Да, силните му, мускулести ръце, които ви обгръщат. Изпепеляващите му пръсти, които оставят огнени следи по кожата Ви, дори през тоновете дрехи по Вас. А устните му? О, да, бихме стигнали и до това, ако авторката не се срине под стола. Устните му, за тях може само да мечтаете. Устни като на всички други хора по света. Мускули, чието докосване кара в тялото Ви да избухват пламъци, които ви подпалват мигновено и тъкмо когато си мислите, че пожарът започва да затихва, те се връщат за да го възпламенят от пепелта. Едва ли бих могла да го опиша другояче, въпреки че всячески бих се опитала да го сторя.

Това, което си спомням от онзи ден или по-скоро от онази нощ е доста детайлно и същевременно умишлено мъгливо.

И колкото и да ви се иска това да е поредната история, в която хората се срещат и повлечени от водовъртежа наречен любов, в три основни действия стигат до кревата, значи не сте познали. Колкото и дълго да бяхме таили страстта и любовтта, която сърцата ни изпитваха един към друг, самият факт, че никога не бяхме разговаряли един срещу друг, неоткъсвайки погледи, доведе до една сякаш безкрайна вечеря на същото онова място, където бях прекарала денят си. Разговорите? Какво да ви кажа за тях. Безкрайна поредица от усещания, от споделени мисли и факти, които вече знаехме един за друг, но които нямахме търпение да изкажем гласно. Когато се смеехме, се замислях колко прекрасен е гласът му – дрезгав и отчетлив. И този смях, толкова топъл и допълващ моя.

Вечерята бявно прерастна в среднощен разговор, той и аз, стол до стол, загледани в тънките очертания на сградите, в хилядите светлинки на прозорците им. Не си мислете, че нощно време Далас спи. И точно както него и ние не спяхме. Е поне до един момент, в който усетих как уморено отпускам глава на рамото му. Момент, в който вдишването на прекрасният въздух, на невероятният аромат на мъжът до мен се превърнаха в забулени под воала на съня необходимости, от които заграбвах с шепи.

–    Искаш ли да се прибираме? – попита той толкова тихо, сякаш да не ме събуди. – Тук стана хладно, а и ти си уморена.

–    Ммм. Не искам да си ходиш. – „Споменах ли, че в такива моменти, мозъка ми спира да извършва всякакви основни функции?”

–    Утре също е ден.

–    Чакахме утре прекалено дълго време. Не мислиш ли?

–    Вземи си чантата.

Това беше единственото, което ми каза и аз го послушах. Но това бе и единственото действие, което бях способна да извърша преди да усетя как се повдигам като перце във въздуха, но намираща се в сигурността на ръцете му.

–    По-добре приготви ключа за стаята си. Не бих искал да ми се налага да преравям дамската ти чанта за него, ако заспиш.

–    Защо? Страх те е какво би намерил вътре? – „Естетсвено, че би го било страх, а и аз определено не исках да попадне на куминационният сбор от 2 тампона, кутийка неотваряни презервативи, най-вероятно с изтекла годност, а да не забравяме и списъкът ми с въпроси към екипа на Supernatural, който некадърно надрасках на един омачкан лист.”

–    Мисля, че отговорът ще бъде определено да. Но като се замисля… Изкушавам се да надникна. Нещо интересно?

–    Не.

–    Не? – „Тази проклета усмивка!”

–    Не.

–    Добре-е-е-е….

–    Определено НЕ. Не е никак възпитано.

–    Ти няма да разбереш. Нали ще си заспала.

–    Хей…

–    Шегувам се.

–    О.К.

–    Напрегната си. Можеш да се отпуснеш спокойно. Хей, мога да издържа Дженсън на ръце. Повярвай ми, да нося теб е определено удоволствие за мен.

–    А Дженсън? – „Е, по-тъпа усмивка не бих могла да имам… Мразя Дес, не биваше да я слушам и не биваше да приемам всички онези СЕКСИХОТЛИНКОВЕНАДЖАРЕДИДЖЕНСЪНПОБЕЗНИЩОИСОСКЪДНИДРЕХИИ… Просто я мразя.”

–    Ха-ха-ха… НИКАКЪВ ШАНС, макар нещата в нета да са доста забавни, по своят адски извратен начин.

–    О Боже, това има хора, които не бива да го чуват.

–    Като?

–    Няма значение. Знаеш ли, мисля че мога да ходя и сама.

–    Сигурна ли си, защото почти стигнахме.

–    Оу!?

–    Готова ли си?

–    За?

–    Да отключиш?

–    Оу!

–    Звучиш уморено. Преди час успяваше да говориш с повече от „Оу!”

–    Искаш да кажеш нещо ли?

–    Мисля, че го направих.

–    Звучиш ми познато.

–    Това добре или зле.

–    Няма значение.

Усетих стабилна земя под нозете си, когато стигнахме сатята ми, но докато отварях вратата пръстите ми трепереха сякаш през тях преминаваше леко електричество. Открехнах вратата и преминах в тъмнината на хотелското помещение. Оставих чантата си на първият видян в тъмното стол и се обърнах, за да видя тъмното очертание на фигурата му изпълваща рамката. Зад него се процеждаха ситни струйки светлина. Усмихнах се сама на себе си в тъмното, но въпреки че не ме виждаше, това някак не ме караше да се чъвствам по спокойна. Той просто стоеше там и не помръдваше. И, когато вече мислех, че ще останем така и че всъщност времето е спряло го чух да казва едва доловимо:

–    Надявам се, ще се видим утре?

–    Да. – отвърнах с пресипнал глас и престъпих напред. „Тръгваше си. Като истински джентълмен. Като човекът, когото бях срещнала в нета. Като личността, в която се бях влюбила.” – Ще се видим. Ако искаш. – бях се приближила съвсем близо, а ръката ми държеше здраво дръжката на вратата. Имах чувството, че ако стисна още малко, ще чуя изпукване от счупено.

–    Тогава… тук следва да ти пожелая лека нощ, нали?

–    Предполагам да.

–    Тогава… Лека нощ! – приведе се към мен и за самата мисъл, че е на сантиметри от мен ме накара да се топя в собствената си кожа. – Лека нощ! – повтори той и устните му се опряха в челото ми.

–    Лека нощ! – отвърнах аз и се надигнах за да посрещна потъмнелият му поглед. Но в този поглед не блестяха веселите пламъчета, които бях видяла преди. Сега очите му бяха тъмни и някак тъжни и въпреки всичко сериозни и уверени.

Отдели се от мен и отстъпи назад към светлината на коридора. Не отместих поглед, докато вратата не се затвори подире му, в момента, в който се обърна да закрачи към асансьора.

Бях ли устояла на изкушението да го дръпна в тъмнината на стаята? А беше ли устоял той?

Колкото и да не ми се вярваше, отговорът се намираше точно от другата страна на хотелската врата, опрял глава върху масивното дърво и с разперени длани от двете страни на рамката, поемащ си дълбоко въздух, поемайки по последните стъпки водещи към мен.

 Колкото и да не вярвах сама на себе си, колкото и да се стремях да устоя на изкушението, вътрешно съзнанието ми крещеше със все сила да отворя тази врата, да се протегна и да зграбча онова, което в онзи момент дори не съзнавах, че стои толкова близо до мен.

Ако си чакал седем години, изкушение като това не би следвало да представлява проблем, нали? Но това, което бях чакала толкова дълго бе една среща с интелекта, със съзнанието от другата страна на мрежата. Това, за което копнеех тук и сега се бе породило от самата среща. От контакта и от неугасващият в мен огън при спомена за онази първа целувка. Защото колкото и обикновена да бе тя, все пак беше първата от многото следващи.

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Pin It on Pinterest

Share This