Pages Menu
TwitterRssFacebook
Categories Menu

Posted by on Aug 17, 2008 in Books, Fanfictions, The man that I'm in love with | 0 comments

Мъжът, когото обичам Chapter 9

Мъжът, когото обичам Chapter 9

Тихо, безупречно тихо и светло, и тихо. Тишина, която обгръща сетивата и те кара да тънеш в забрава, далеч от всичко и всички. Тихо, толкова тихо, че по кожата ти преминават топли тръпки, които се разливат по тялото ти. Тихо като в сън пълен с образи, но лишен от звук.

Някога питали ли сте се как е започнал произволен, епичен момент от живота Ви? Едва ли? Самата аз, рядко се обръщам назад, за да гледам в миналото и да се уча от него. В повечето случаи животът ми представлява последователност от събития, които се нижат около мен и аз съм само част от тях. Даденост, случаен участник, минувач по собствената си житейска пътека. И въпреки това в миналото ми присъства един момент, който години по-късно продължава да ме кара да се усмихвам, когато се сещам за него. Същият този момент, който се оказа толкова важен, дори съдбоносен, че преобърна изцяло живота ми.

Моментът, в който целунах Джаред.

  • Damn it… woman, why don’t you shut up, just for a minute or two…?

Стоях там, прикована, сякаш краката ми не бяха вече мои. Бях се вкопчила здраво в онова петно от пода, върху което се намирах и не помръдвах. Дишах ли? Едва ли? Исках ли да дишам? Със всяка пора съществуваща по тялото ми. Вече не исках да умра. Образите, които се точеха пред очите ми. Всички неща, които си бяхме написали през годините. Всичко това започна да избледнява постепенно и пред мен остана само той. Лешниковите му очи, в които блещукаха зеленикаво-жълти точици. Можех да потъна в тях, да се загубя, но това би било прекалено клиширано, ако питате мен. И въпреки това, стоях втренчена в очарователния му поглед, толкова топъл и всепоглъщащ.

Едно е да гледаш усмивката му на екран, друго е тя да е предназначена за теб. Огромна и лъчезарна, предизвикана от странното ти поведение, от неспособността ти да говориш в даден момент. За миг си помислих, че този, така строен и мускулест човек не би могъл да бъде зъл и да се усмихва по такъв разтапящ ме начин. Да бееее, ама можеше и още как. Дори го демонстрира. А хората казват, че едрите човечета били милички… Пфу… Глупости, те са зли, ама много зли… и устните им са толкова… т.е. неговите… Как изглеждам от така високо, съсредоточила поглед в една точка … Боже, сигурно изглеждам „очарователно”…

  • Знаеш ли? Не съм много сигурен дали ми допада мълчанието ти…
  • Ахам…
  • Добре ли си?
  • Ахам… Май трябва да поседна…
  • Добре, ела…

Поех ръката му в своята и го последвах. Изведеме от помещението и ми показа къде мога да седна. Следваше да го изчакам там, докато цялото фиаско със снимките приключи. Видях Дженсън да преминава покрай мен догонвайки Дажер. Сигурно съм гледала потресаващо странно, тъй като получих подозрително повдигане на веждата. Е, поне си струваше гледката. Вперил поглед в мен дори не видя, че Джаред се е бетонирал на едно място зад него и се размаза директно в колосалната му фигура. Видях ги и да си шепнат. Предположих, че се отнася за мен, тъй като в крайна сметка Дженсън направи физиономия в стил „Ооо, това е тя…” Ужас, де да можеше сега Лора да ме види. Щеше да се посмее добре за моя сметка. Да, бе, ще се смее, дори малко внимание нямаше да ми обърне. Все пак Дженсън щеше да е на две крачки разстояние.

Скоро и двамата изчезнаха и от импровизираното фотоателие се заразнесоха шумни шумни разговори и въздишки.

Надеждите ми да намеря някого по това време, който да е на линия, бързо се стопиха и аз оставих небрежно чантата си настрана. Времето обаче все едно се опитваше напък да тече адски бавно. Станах, разходих се наоколо, полюбувах се на опашката, която чакаше за снимки, дори успях да си грабна и нещо за ядене. Скуката е опредлено гадно нещо, ако не си се научил да и се любуваш все едно не е част от ежеденвието ти и все едно не те засяга, въпреки че е част от теб самият. Разходките наоколо станаха постепенно по-продължителни, а странната тишина сред която плуваше съзнаниет по-тягостна от всякога.

Не помня колко време бе минало, но малкото явно се бе превърнало в много и сега се намирах на терасата, седнала на една маса, наслаждаваща се на лекият повей на вятъра. Слънцето започваше да клони към хоризонта и шумотевицата зад гърба ми постепено заглъхваше в далечината на коридорите. Бях се захласнала по нажежените ръбове на сградите, когато чух познат звук от към чантата ми. Повдигнах екрана. Познатият мигащ надпис.

—————————–

Съжелявам! Искаше ми се да прекарам деня си с теб, но… Само не се сърди много. О.К.?

*puppy eyes*

JT

—————————–

Е, поне фенките не го бяха отнесли в неизвестна посока „Х”. Надигнах се леко от изхлузеното положение, което бях заела. Пръстите ми зашариха под свой собствен акорд.

—————————–

*puppy eyes* – Ахаха, това кога е вървяло? Освен веднъж и то наживо.

Ако все още искаш да се видим, знаеш къде да ме намериш. Чакам те.

SL

—————————–

Уникално! Ако имаше лесно бих му се хвърлила на врата на секундата, но не, аз трябваше да го и подложа на изпитание. И въпреки това знаех, че ще се сети. Ето защо просто останах там, лаптопа на една страна, аз отпусната в стола, наблюдаваща как слънцето постепенно се губи зад високите здания, описвайки ги с огненочервен контур.

Вятърът полъхваше приятно и аз се надигнах от мястото си, приближавайки се до парапета. Не го чух да идва, но усетих присъствието му, както и ръцете му да се спускат встрани по ръцете ми. От допира на дланите му, кожата ми потръпна, секунди преди да лумне под горещият напор на вътрешният ми пламък. За миг загубих всякакви задръжки, всяка последна капка притенсение и се завъртях към него. Нядигнах глава, за да мога да виждам очите му, чиио цвят се семсваше с този на залеза, отразяващ се в тях.

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Pin It on Pinterest

Share This