Pages Menu
TwitterRssFacebook
Categories Menu

Posted by on Aug 8, 2008 in Books, Fanfictions, The man that I'm in love with | 0 comments

Мъжът, когото обичам Chapter 8

Мъжът, когото обичам Chapter 8

Да си нервен и притиснат в ъгъла понякога е полезно. Постепенно, стоейнки свит в тъмното, молещ се да останеш напълно незабележим, осъзнаваш че си способен на неща, кое от кое по-странни и хладнокръвни.

Сигурно лицето ми е излъвало ледена студенина. Не съм сигурна точно. Само знам, че когато всичко започна, когато екипът и актьорите излязоха на малкият подиум, намиращ се на една ръка разстояние от мен, около ми заглухна. Като в далечина чувах звуците на бурните аплодисменти. Бях като застинала, досущ като притисната жертва, която се готви за последният тласък, символ на надеждата за спасение.

Но…Винаги има Но и моето беше, че придобих ледено хладнокръвие. Макар и само видимо външно, защото вътре в мен всичко гореше и бумтеше, и се движеше по свои собствени акорди. В главата ми бе като карнавал в Рие Деженейро, доста цветно и изключително шумно. Можех да се закълна, че чувах барабани и буйни, животворни ритми, и тогава… тогава започнах да чувам гласовете. Не, подяволите, не тези гласове… Те обикновено кротуват на обществени места. Чух глаосвете на всички хора, на актцорите, на Крипки, който момотеше нещо в микрофона. И тогава.. чух смехът му. Невероятно изживяване, наистина, но въпреки че толкова години, по време и след финала на сериала, бях копняла да чуя наживо този пищен, плътен тътнеж, наречен смях, чувството бе някак нямо, безмълвно, безлично. Не мога да отрека, че най-секси актьорът стоеше на толкова близо и че аз определено бях готова да точа лиги по него, но всяка дума, всяка усмивка, всичко за което бях давала мило и драго да видя, вече не задоволяваха нуждите ми. На место това исках да видя и да чуя един друг човек, една тайствена, мистериозна личност, която до сега бе успяла да се скрие в тъмните кътчета на хотела и да стои настрана от мен и любопитството ми.

Насилих слуха и съзнанието си в посока към сцената и до самият край наистина наблюдавах и попивах случващото се с интерес. И тогава дойде моментът, за който така дълго милеех.

Не съм сигурна, че си спомням как стигнах до тук, но на кой ли му и пука. Вече почти бе дошъл редът ми да се снимам със „звездите”, когато получих sms – *L: И да ми вземеш автограф от Дженсън… Да не си посмяла да пропуснеш.* Забавно. Сърцето ми бие като побесняло. Предстои ми адски важно събитие и не бива да забравям автографите, инак у дома ще ме оглозгат жива.

Бях забила поглед в екрана на телефона, опитвайки се да установя колко точно обаждания и съобщения съм пропуснала за последните часове, когато чух плътният и леко дрезгав глас пред себе си.

  • Поръчки?
  • Ъ.. какво? – попитах без да отлепям очи от GSM-а.
  • Попитах дали това са поръчки? Нали се сещаш за снимки, автографи… Не ми изглеждаш да си с някого наоколо. Сигурно са те натоварили с поръчки.
  • Ъ.. нещо такова. Просто луда приятелка, която ще ме пусна в киселина, ако не й занеса снимка с автограф на Дженсън. – казах аз и най-сетне надигнах глава. – Оу, дявол го взел… – понечих да направя крачка и аз не знам в каква посока и естествено едвам не се строполих върху му.

Уау, готино е да те хване някой толкова добре калибриран в размери. Зад гърба ми се чуваше шума на тълпата, но до ушите ми достигна само едно гърлено.

  • Държа те. Добре ли си?
  • От кога звездите посрещат лично феновете за снимка, а не фотографа? – помислих си аз.
  • От как очакват теб.
  • Ъ.. казах го на глас, нали? – изрекох думите преди изобщо да съм осъзнала какво е казал. – Ъ.. моля?
  • Шегувам се. Фотографър отиде за лента. Реших, че би било учтиво да поканя следващият фен или фенка. Явно съм имал късмет щом оставам с такова чаровно създание насаме.
  • Damn, so smoking hot! Пак го направих, нали?
  • Кое?
  • Казах го на глас.
  • Ахам. – каза той, след което думите му бяха последвани от лек гърлен смях.
  • „Спри да се смееш, мама му…” Може ли да си получа функциите за движение обратно, моля?
  • Оу, да, разбира се. Макар че за какво ти са?
  • Моля?
  • Шегувам се. Странно, бях останал с впечатлението, че носиш на майтап.
  • Грешка. А и две минути са прекалено малко, за да прецениш даден човек. – огледах се трескаво за фотографа, както и надникнах леко по посока на залата, за да се уверя, че евентуално няма да изпусна високият мистериозен тип, с когото се предполагаше, че имам среща. – Ако ми се изплъзнеш пак, ще те намеря и кастрирам! – прошепнах едва доловимо на себе си, но уви…
  • Уоу, за никъде не съм тръгнал да бягам. Не мисля, че такива крайни мерки са необходими.
  • Оу, аз…аз…съжелявам. Не беше… аз, такова… Наистина съжелявам. Не беше за теб, Вас. – сигурно бях червена като презрял домат.
  • Не е необходимо да говорим на Вие. Аз съм Джаред. – каза той и с усмивка протегна ръка.

Приех я и усетих как малкат ами ръка се загуби в топлината на неговата.

  • Аз…аз съм…
  • Можеш да ми викаш JT, Таня.
  • А, добре… – гледах тъпо, нали се сещате. – КАКВООООО? Я пак?
  • Можеш да ми казваш JT, Jay, има много разновидности.
  • Не това бе. – на бе ли му заговорих… някой да ме удари с нещо.
  • Оу, това ли. Здравей Таня. – рече той, като със свободната си ръка, която не беше окупирала моята се почеса нервно по тила.
  • От… къъъъ…
  • JT? Мисля, че ти говори нещо, надявам се. И по междудругото, само за протокола, хванах те, точно както бях обещал.

Пробвали ли сте да фраснете някого с такива размери и мускулатура? Е, не пробвайте. Ахаха, не бе, не и аз не го сторих, но за сметка на това буквално му скочих на крака. Никога не бих могла да забравя как се сниши.

  • Така е значително по-добре. Идиот… – едвам дишах. Искаше ми се да го убия. – Какво му е смешното бе?
  • Ти. И, това заболя.
  • Може и още. – казах аз поглеждайки към точното място.
  • Не, мисля да пропусна. – отвърна той, с още по-голяма усмивка.
  • Не е смешно. Никак. – казах леко нацупено, а вътрешно ми идеше да ревна. – Това е…това… – Хей я чакай малко. JT е Джаред. Джаред… Като Джаред Падалеки. HOOOOOOOOOT… Паника… Спокойно, Танче, не се паникьосвай… Дишай, дълбоко, сега издишай. Изправя се. Боже…стигам му до гърдите. Защо трябва да носи толкова…прозрачна блуза? А защо не носи нищо под нея? Подяволите, а аз защо му гледам през блузата.* гласът на раума – Ти да не си тъпа, ма, защото е Джаред Падалеки и не носи нищо отдолу, и блузата му прозира. Къде да гледаш другаде?* А, да, това било. За протокола: МЛЪКНИИИИИ!!!
  • Добре ли си?
  • Да. Не… Не.
  • Искаш ли да седнеш?
  • Не. Да… Къде?
  • Дишаш ли?
  • Не.
  • Дишай.
  • НЕ МОГА!
  • Да ти помогна ли?
  • Да. Ъ.. с кое?
  • С дишането!
  • Добре…. Моля? Какво? Ти да не си луд. И сама мога да дишам.
  • Е, ти каза, че не можеш.
  • Ти би ли могъл?
  • Какво?
  • Да дишаш много ясно.
  • Ъ… това не е ли по подразбиране.
  • Е, да, не срещаш всеки ден Джаред Падалеки, нали?
  • Всъщност, по няколко пъти, в огледалото.
  • Много умно и свали проклетата усмивка от лицето си.
  • Какво? *puppy eyes* Не ти ли харесва вече?
  • О, подяволуте, само не очите… Демиитт…
  • Не викай.
  • Не викам.
  • Викаш.
  • Ще спорим ли?
  • Ти говориш повече от мен.
  • Аз явно и мисля повече от теб. Как може да причиниш подобно нещо на когото и да било?
  • Не ти допада идеята, че съм който съм?
  • Аз… Гадно е. Най-вече е подло.
  • Съжелявам. *puppy eyes*
  • НЕ ПРАВИ ТАКА.
  • Не викай.
  • Ти викаш.
  • Подяволите, жено…
  • Не ми вади сега поведение ала-Дийн.

Damn it… woman, why don’t you shut up, just for a minute or two…

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Pin It on Pinterest

Share This