Pages Menu
Categories Menu

Posted by on Jun 21, 2008 in Books, Fanfictions, The man that I'm in love with | 0 comments

Мъжът, когото обичам Chapter 5

Мъжът, когото обичам Chapter 5

Идеята за този разказ се възроди много преди написването на първите му редове да се превърнат в реалност. Ще ми се да мога някой ден да довърша първообразът му, но някак си, дълбоко се съмнявам в това.

Сълзите ми се стичат по бузите. Усещам парещият им допир с кожата ми. Бездиханна съм и безсловесна. Страх ме е. Страх ме е от самата мен и от реакцията му. Никога преди не съм била откровена по такъв начин с когото и да било и това, което току що направих ме ужасява. Знам, че ще си отиде. Трябва да си отиде. Нали това правят всички в крайна сметка? Отиват си. Изоставят те, защото си прекалено слаба да се бориш. Но аз се борих. Борих се със зъби и нокти да стигна до тук. Борих се да се доближа максимално до красивият мираж, с когото и за когото говорех всеки ден. Но в крайна сметка той е само утопия, нали? А мечтите, колкото и красиви или скромни да бъдат си остават мечти. Човек никога не може да ги сбъдне във вида, в който бленува за тях. Поредната сълза си проправя път по набразденото ми от мъката лице. Не мога повече.

– Не съжалявам. – шепна едвам доловимо аз. – Не съжалявам, че казах всичко това, защото го мислех и чувствах. Чувствах го от години. – задавям се в собственото си дихание, тъй бегло и едвам доловимо. – Трябва да си вървя…

Не мога повече. Ако остана още миг тук ще умра. Ще се срина на пода и ще остана там за часове, докато накрая времето и погледите на минувачите не заличат и отнемат болката ми. Нозете ми понечват да ме насочат към изхода. Трябва да вървя бързо. Не мога да си позволя точно в този момент да съм слаба. Не се обръщай назад, подяволите. Той не иска да го виждаш. По-добро да си остане само силует и нищо повече. Просто лице от мрежата, едно от многото.

Не помня как и кога стигнах до тук. Знам само, че не се и сетих да светна дори нощната лампа. Нахлух като буреносен облак, който се разстели на леглото и от който в този миг рукнаха още и още сълзи. От към коридора се дочуват стъпки, забързват хода и после псират. Не ме интересува чии са. Обикновено подскачам и при най-малкият шум, наострям уши и чакам нещо да се случи, но сега…Сега съм изтощена. Животът ми се струва някак безмислен, безпричинен, но въпреки това тежък. Стъпките се чуват все по-близо и по-близо. Усещам познат аромат да се носи из стаята и се проклинам затова, което сторих по-рано. Проклинам се, че го прогоних, че го отлблъснах с искреността си, но ако не може да приеме това, което съм, това което изпитвам… то тогава не си заслужава. Боли. Вскяко едно кътче по тялото ми ме боли. Продължавам да хлипам, заровила лице във възгланицата. Обръщам се неволно, посягайки към нощното шкавче за кърпички. Мразя тъмнината, но тази нощ програмата е прекалено мрачна, за да позволя на крушката да наруши натрапилата и пропила се в нея атмосфера. Връщам се обратно към заданието да напоя обилно възглавницата със сълзите си, когато едва доловимо до ухото си усещам шепотът му. ПОДЯВОЛИТЕ ПРЕСТАНИ!! СПРИ СПРИ СПРИ!!! Умът ми и тялото ми крещят в едно. Искам всичко да спре. Да изтрия този болезнен спомен. Да спра да чувам думите. Да, думите, които пордължавам да чувам в съзнанието си. Искам да спрат, но не спират и аз се заслушвам съвсем неволно или нарочно, но скоро шепотът се превръща в реч. Тиха реч, но четлива. Не е време да се паникьосвам, но в миг се сещам, че не помня къде съм оставила отключващата стаята карта, нито затворих ли вратата. Отчаяно се опитвам да преборя паниката си и да чуя думите, които галят като летен бриз ухото ми. Усещам тежестта добавена към леглото и как тялото му тежко и с някак болезнена въздишка се опира в дъската, към стената. Силните му ръце ме придърпват към него, а единственото, което мога да направя в този момент е да дишам дълбоко. Само ако вдигна поглед мога да го видя. На приглушената лунна светлина бих различила просто една сянка в тъното. Перфектно още мрак към така или иначе мрачната атмосфера на ноща.
С присипнал от сълзите глас успявам да попитам:

– Как?
– Вратата беше отворена. Трябва да внимаваш. Можеше да е всеки друг.

Всеки друг? Той шегува ли се. Вече се поокопитвам. Та той продължава потенциално да бъде един от тях, от другите. За кого се мисли? Понечвам да протестирам и да го залея с куп други въпроси, но всеки опит и всяка мисъл биват отпратени по най-лесният начин…
Запечатвайки устните ми с целувка.

И само и единствено за протокола: В ТАКИВА МОМЕНТИ ДИША ЛИ СЕ?

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Pin It on Pinterest

Share This