Pages Menu
TwitterRssFacebook
Categories Menu

Posted by on Jun 20, 2008 in Bloody Rose II The whisper of the Death, Books, Fanfictions | 0 comments

Bloody Rose II The whisper of the Death Chapter 6

Bloody Rose II The whisper of the Death Chapter 6

Навън дъждът заливаше малкото градче като придолша река – безмилостно и светкавично, отнасяйки окапалите дървесни листа по пътя си. Тежките капки вода барабаняха отчетливо по стъклата на прозорците, заплашвайки да ги счупят. В стаята беше тъмно. Светеше само една слаба нощна лампа. На близкото до вратата легло високата фигура на Сам стоеше неестествено прегърбена над тялото на Дийн, стискайки го здраво в обятията си. Големият Уинчестър отдавна бе спрял да се мята и извива в сънят си. Белегът на рамото му вече не гореше и кожата бе започнала леко да се подува, очертавайки ясно формата на буквата “R”. Сам периодично почистваше раната с влажна кърпа. Опитваше се да бъде силен, но неизвестността и страхът, че може да загуби Дийн го раздираха бавно, парченце по парченце. От очите му покапаха безгласни сълзи, които се посипаха по лицето на лежащият в безсъзнание мъж.

В дъното на стаята, в близост до прозореца стоеше сякаш застинала във времето и пространството жена. Единственият признак на живот в нея бе ритмичното поклащаше на тялото й, което съвсем леко и точно отмерено поемаше и изпускаше въздух. Но дори това действие изглеждаше изкуствено и едвам доловимо за човешкият поглед.

Дийн се раздвижи в сънят си. Изглеждаше спокоен, сякаш спеше дълбоко след изнурителен лов. Сам произнесе името му плахо, несигурен каква точно реакция да очаква.

Поредната сълза се отрони от очите на малкият Уинчестър, търкулна се по бузата му и падна върху лицето на Дийн. Сред мрака на стаята пробляснаха две зелени орбити. Жената обърна леко глава към леглото, но не каза нищо. Продължи да наблюдава безизразно случващото се.

– Дийн? – името беше като глух стон сред тишината на стаята.

Не последва отговор, но мъжът премигна с очи и разтвори устни, желаещ да каже нещо, ала думите бяха само нямо дихание.

Понечи да се изправи. Усети парещата болка в рамото си и отмерсти поглед към него. Знакът отчетливо изпъкваше върху кожата му. Значи не беше само сън. Опитът да стане бе толкова рязък, че тялото му не издържа и немощно се строполи обратно на леглото. Чувстваше се странно. Някак неестествено отмалял. Погледна към Сам, чието лице бе подпухнало и мокро.

– Добре съм Сами… – каза го съвсем тихо, но бе сифурен, че брат му го разбрал. – Леко изтощен, но добре.

– Радвам се да го чуя Дийн. Здравата ме изплаши. Не прави така повече, чуваш ли, никога.

– Съжелявам братле… – хриптящо отвърна Дийн. – Не мога да ти обещая това. Тя е жива, Сам и ще бъде докато аз съм жив.

– За какво говориш Дийн? Не разбирам! – Сам звучеше слаб и отчаян, напълно объркан.

– Роуз е жива Сам. Видях я в сънят си. Тя, тя… – спомените нахлуха в главата му един след друг и Дийн замлъкна за момент. – …тя живее чрез мен.

– Дийн, ако това начинът й да живее значи е сбъркала адреса Дийн. Няма да й позволя да го стори отново. Та ти едва не умря в собственият си сън. Проклет да съм, ако й позволя да го стори пак… – сега вече Сам наистина звучеше отчаян, но в гласът му се усещаше и голяма доза, нарастваща увереност.

– Нямаш избор, Самми.

Звученето бе студено и иронично, а името му бе произнесено натъртвайки на умалителната частица.

Дийн, за първи път, усетил присъствието на жената, се надигна рязко. Този път не се олюля. Силите му се завръщаха малко по-малко. Погледът му се втренчи директно в двете студени и безизразни сини очи, които го наблюдаваха от отсрещната страна.

– Пропуснал ли съм нещо интересно Сам?

– Ъ-ъ-ъ, Дийн, това е…това е… Това, което ще ти кажа, може да прозвучи леко странно, но тя познава Роуз и… – малкият брат отправи напълно непримирим, гневен поглед към жената. – …и напротив, има избор.

– Браво, Дийн, отгледал си един истински мечтател. – гласът й придоби внезапно съскащо звучене и тя рязко се изправи. – Няма никакъв избор. Тя се храни чрез него и ще продължи да го прави, докато тялото му не се превърне в развалина, съсухрена обвивка, от която вече няма да има нужда.

Беше се приближила толкова близо, че говореше на сантиметри от лицето на Сам, който пък светкавично бе пресрещнал хода й. Очите им биха прогорили дупки един в друг, ако можеха. Дийн стоеше недоумяващо, бидейки свидетел на изключително странната ситуация.

– Не говори по този начин за брат ми.

– Не ми опонирай момче или…

– Или какво? Ще ни покажеш коя си или по-точно какво си?

– Започвам да се изнервям Самми…

– Не думай.

Дийн гледаше недоумяващо случващото се. Брат му бе почервенял от гняв, а по кожата му се стичаха потни вадички. Сам ядосан и то до такава степен? Какво подяволите ставаше тук?

– Ама…Какво дяволите да го вземат става тук?

– Млъкни!

– Млъкни!

Двамата му бяха отвърнали в един глас, сякаш в тях говореха не две а едно единствено съзнание.

– Сам! – тонът на Дийн придоби предупредителна плътност. – Или ми казваш какво става тук или ще стана и ще ти сритам задника. – замлъкна за малко и след това добави в отговор на ехидната усмивка не жената. – Не се хили, че и твоят ще попадне под ударите.

– Уоу, иска ми се да можех да видя това. Но уви, ще се наложи да те разочаровам Дийн Уинчестър…Аз за разлика от Роуз трудно мога да си загубя “ума” или спомените, или и двете заедно. “Да се влюби в човек…” – последното едвам достигна до ушите на Дийн като някакъв далечен, приглушен шепот на вятъра.

– Влюби?!

– Влюби?!

– О, дяволите да ви вземат и двамата…Има ли вариант, в който тази ситуация става по-скучна от досега.

Мъжете я гледаха втрещено, докато тя подплътяваше думите си с жестове, имитирайки колко отчаяно отегчена е всъщност.

– Вижте, момчета, не че не ми е приятно да си чатим с недомлъвки, но… Трябва да си тръгвам. Очевидно в това забутано място ще настане кошмар с настъпването на утрото, така че… колкото по-бързо приключим тук, толкова по-добре.

– Приключим?

– Ти да не си бавноразвиващ се бе? А се твърди, че си по-умният от двамата… Тц-тц-тц…

– Хей, не обиждай брат ми. Не че не ми хареса какво каза… – Дийн повдигна веждите си и по устните му се плъзна малка ехидна усмивка.

– Дийн…

– О, не, тук стана прекалено семейно сплотено. Мисля да си бия камшиците…

– Хей, спри, не можеш просто така да снесеш някаква информация и да се ометеш…

– Стой та гледай.

– Тая се шегува, нали Сам?

– “Тая” сега ще демонстрира тактическо отстъпление с цел да не дойде и да не ти срита мършавият задник…

– Уоу, брат ми, къде ги намираш все такива? Все едно говоря с Лекс…

– Във Франция? – отвърна Сам, свеждайки глава.

– Какво? Срещнали сте се във Франция? Кога? Как? Къде? Аз защо не знам?

Жената стоеше близо до Сам и му шушнше нещо в ухото, което накара малкият Уинчестър да се засмее. Дийн не беше виждал брат си толкова весел от много време насам. Беше някак приятно да вижда златистите отблясъци в очите му, когато се усмихваше и оставяше смехът му да се лее свободно, без задръжки, без предразъдъци, свободолюбив, а не премерен.

– Аз да не ви преча…Да взема да се оттегля ли? Хайде де, Сами, кажи на големият си брат пикантната част… – рече Дийн потърквайки ръце с дяволито изражение и пламъчета в очите.

– Пикантна част… – замислено рече жената – Мммм, нека видим, коят по-точно? Онази, в която Сам по погрешка ме вдигна от гроба и се наложи да му спася живота? Или, не, не чакай малко, може би по-скоро онази, в която щяха да му светят маслото, и една огнена греда щеше да го погуби, но … ето ме пак мен, “Гневът спасител”… Добре, момчета, стига глупости, аз имам сестра за спасяване, вас…еми за вас не знам… Заинтригувани да помогнат?

– Сес..сестр..сестра? – Дийн пелтечеше на пресекулки.

– Да, Дийн, Роуз й е сестра.

– И тя е тук, за да… – Дийн замълча, а това, което последва накара Сам да седне слепешката на най-близкият стол. – Ти…ти… – Дийн вървеше запалшително, с изражението на буреносен облак и я сочеше с пръст. – Ти си виновна Роуз да изчезне. Ти, единствена си отговорна, за това, което й се е случило. Всичката кръв по пода и по оковите, отрязаните й коси, попилени по студените камъни наоколо, очите й, тези красиви очи, които от дни копнеех да видя отново ги нямаше. НЯМАШЕ ГИ! Разбираш ли? – Дийн бе сграбчил женската фигура в хватката на ръцете си и я тресеше, крещейки право в лицето й.

– Предлагам ти да се успокоиш. Истерията никому не помага.

Дийн я пусна, но думите, които последваха действието накара Сам да потръпне от уплах.

– Когато всичко това приключи и Роуз е далеч и в безопасност, ще те намеря, къде и да си, и ще те убия. Кълна се! Ще те пратя в Ада, така че никога повече да не излезеш от там.

– Не давай обещания, които не би могъл да изпълниш, Дийн Уинчестър! – гласът и звучеше някак странно меланхоличен и далечен. Беше тих, но достатъчно ясен шепот. – Довиждане Сам. Нядявам се някога пътищата ни отново да се съберат, ако ли не… ще те чакам у дома.

С тези си думи жената потъна в тъмнината на коридора и изчезна сякаш никога не бе съществувала.

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Pin It on Pinterest

Share This