Pages Menu
TwitterRssFacebook
Categories Menu

Posted by on Jun 19, 2008 in Books, Fanfictions, The man that I'm in love with | 0 comments

Мъжът, когото обичам Chapter 4

Мъжът, когото обичам Chapter 4

Идеята за този разказ се възроди много преди написването на първите му редове да се превърнат в реалност. Ще ми се да мога някой ден да довърша първообразът му, но някак си, дълбоко се съмнявам в това.


Ръце, шепот, опиянение… Мамка му, топя се като сладолед на клечка, само не знам чия е клечката… Мммм, да, цензура, цензура, майната й на цензурата…

– Не може ли просто да поседим тук?
– Ъ-ъ-ъ, предполагам че да…

Само не млъквай. Само това не. Ако млъкнеш и аз ще млъкна, и ще си мисля за хорни стъфс, а това не е добре.

– Добре. Може и да си говорим. Не съм ти поискал обет за мълчание.

Мислите ли ми чете? Пич, стресираш ме. Толкова добре ли ме познава?

– Мрънкаш на глас… * пауза * Притеснявам ли те? * още една пауза * Не искам да се обръщаш, това е всичко. Реших, че ако просто постоим така… утре няма да ми е толкова трудно да те срещна на светло… и да ти кажа здравей.
– Страхуваш се да ме срещнеш на светло? И не, нямам нищо против да постоим така. Чакам този момент от толкова много време. Самата възможност, да си поговоря с теб. Да видя емоциите ти изписани на лицето и в очите ти, че предполагам още малко не представлява проблем… Само… Наистина, нека не мълчим, защото би било странно… Всъщност никога не сме си мълчали. Не мисля, че това би било едно добро начало. Не и точно сега.
– Така да бъде… Хммм… За какво ще наддаваш на търга утре?
– Не знам…За слиповете на Сами?
– *дави се* Мисля, че Джаред би се разделил с тях и само, ако го помолиш учтиво…
– Ласкаеш ме повече отколкото трябва. Джаред Падалеки е само една мечта. Визия, която колкото и красива, и очарователна да е, не е реална.
– Не е реална… На мен ми изглежда доста жив и реален?!
– Да, но хора като него не са предназначени да бъдат част от живота на хора като мен. При това, ако се срещнем едва ли бихме имали какво да си кажем. Освен стандартните реплики фен-звезда.

Боже, носът ми надушва страхотен парфюм и от кожата му лъха такава приятна омая. Имам чувството, че топлината на тялото му се слива с моята и ме кара да се отпускам повече, отколкото ми се иска да си позволя. Усещам сърцето му да бие ту бавно, ту бързо, толкова близо до тила ми. Не може да е истина. Усещам тялото си отмаляло. Облегнала съм се на гърдите му? Подяволите, жено, какви ги вършиш? Бавно, но сигурно губя контрол над мислите си. Този над действията ми отдавна е загубена кауза. Усещам ръцете си да се плъзват по неговите, толкова мускулести и силни, които ме обръщат сякаш съм играчка. Харесва ми да се чувствам толкова крехка в прегръдката му. Чакам отговорът му, но той сякаш е онемял. Не спирай да говориш… Моля те!!! Съзнанието ми крещи. Колкото по-тихо става наоколо, толкова по-голяма е вероятността да прокарам ръка назад през косата му. Толкова мека. Леко дълга, някак небрежна под напора на пръстите ми. Нежна копринена ласка при допира с кожата ми. ПОДЯВОЛИТЕ!!! Кога направих това? Но той не се отдръпва. Стои там, с ръце обвити около фигурата ми, така малка в сравнение с неговата и ми позволява да го докосна. Може и да не го виждам. Може и да не мога да се обърна и да вперя поглед в очите му, но въпреки това ръката ми свободно си играе с кичурите му. Пръстите ми се плъзват покрай ухото му и надолу по линията на силно изразената му челюст. Нямам нужда да го виждам директно. Достатъчно ми е само да притворя очи и да си го представя. Да видя мислено линията, която ръката ми описва. Усещам кожата му, толкова мека и толкова силна. Докосването на ръката му, която отдръпва моята. Прекалих ли? Трябва ли да се страхувам, че би ме отблъснал? Трябвали да треперя от страх, че ще си отиде или треперя от желанието да го докосвам. Да затворя очи и да се обърна. Да усетя устните му, да почувствам вкуса им чрез моите. Не ме интересува как изглежда. Не искам да знам, поне още за малко искам да живея с утопият за принца от приказките, който има огромно сърце за всички хора по света, който е умен и забавен, който ме утешава в лошите дни и ми е давал куража да продължа. Милея за този човек от години. Прекосих океана, за да го намеря. Но всъщност той беше само една малка причина, огромният тласък, който ми даде шанс за нов живот. Искам да бъде до този мъж, ако той ми позволи. Искам да знам какво е да разговарям с него. Искам да го гледам, да изучавам лицето му, защото съм сигурна, че очите му казват повече и то думите му. Господи, просто искам да бъда до него… Отчаяна ли съм? Едва ли? Защо тогава всичко вътрен в мен крещи и предупреждава, че ще го загубя, че не мога да го имам? Защо мълчи? Моляте, говори, не спирай! Шепотът в ухото ми, дъхът ти, който гали кожата на врата ми и се смесва с лекият повей на вятърът… Не искам да губя това усещане. То ме кара да се чувствам жива, да искам да живея още един ден, още един миг, да подължа напред и да не се обръщам назад.

– Замлъкна. Толкова ли няма какво да си кажем?
– Замислих се…
– За какво?
– За това, кеото каза… че не би могла да намериш тема за разговор с една „звезда“. Сигурна ли си? Ами, ако той не е само „клоунът“, когото всички виждат? Ако е човек с чувства като всички останали? Човек, който копнее за един живот без преструвки, с кого би могъл да споделя чувствата си, такива каквито са, а не такива каквито медиите ги представят?
– JT, не разбирам… Какво искаш от мен? Да кажа, че го харесвам? Че би онемяла при вида му, че допирът до ръката му, само за да му кажа „здравей“ би накарал кожата ми да настръхне? Добре, ето казах го. Но това не променя фактът, че той е една утопия, която фенът вътре в мен продължава да поддържа като нещо свято. И въпреки това, той не е реалистичен в моят свят, а само поредната тема за разговор. Име, визия, които те карат да клюкарстваш… Какво общо бих имала аз със него? – Защо продължаваш да настояваш да говорим за това?
– Мислех, че ти искаш да си говорим. Не да мълчим.
– Да говорим да, но не е необходимо да говорим за подобни неща. Толкова време чакам този момент, когато ще се запозная с теб. Когато ще срещна човекът, който малко по малко променяше вижданията ми и ми показваше един друг, необикновен, разнообразен живот.

Викам ли? Не, не може да бъде… Повишавам тон с всяко следващо изречение,а той все така шепне спокойно в ухото ми. Не искам да бъда груба. Какво иска да му кажа? Че съм тайно влюбена в него? Едва ли? Объркана съм, а когато съм объркана изпадам в паника и казвам неща, които иначе не бих казала.

– Просто бъди откровенна…
– Откровенна? Истината… Истината е… че искам да бъда с теб. Че съм тук, само защото каза, че ще бъдеш на проклетата конвенция. Не ми пука за феновете или за актьорите, или за шоуто. Дойдох тук, защото исках да видя теб. Исках да срещна мъжът, в когото тайно съм влюбена….

Мълчание. Мълчанието убива. Оглозгва те бавно. Прекалено бавно и мъчително. Усещам студеният метал на парапета под пръстите си. Хванала съм го здраво. Ръцете му вече не ме докосват, но мога да усетя тежкото му дишане зад себе си. Треперя. Знам, че е глупаво, но треперя и колкото и да искам не мога да се спра. Сега ще си замине. Ще си отиде и ще ме остави тук сама, да тъна в мъката си. Моляте, просто си върви, моля те! Не ме карай да се мъча повече. Обърни ми грън и си върви…

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Pin It on Pinterest

Share This