Pages Menu
Categories Menu

Posted by on Jun 18, 2008 in Books, Fanfictions, The man that I'm in love with | 0 comments

Мъжът, когото обичам Chapter 3

Мъжът, когото обичам Chapter 3

Идеята за този разказ се възроди много преди написването на първите му редове да се превърнат в реалност. Ще ми се да мога някой ден да довърша първообразът му, но някак си, дълбоко се съмнявам в това.


Не бих се навила, дори да ме молите да Ви описвам какво представлява стреса преди среща, още по-малко личният ми стрес преди среща. И защо изобщо говоря за среща? Та ние се познаваме от години, макар и по един странен дистанционен начин на общуване… И това… това не е среща, а най-невинно запознаване… Диииишаааай… Дълбоко… Веднъж вдишваш, веднъж издишваш и после паниката те обвзема отново… Супер… И тонове скъпо-рекламирани козметики против изпотяване не биха скрили кофите пот, които ме обливат.

Вървя надолу по коридора по посока на бара и си мисля… Е… Да те, то е ясно, че си мисля…или поне правя отчаяни опити да вържа две думи на кръст в главата си… Та, вървя и си мисля… и както си мисля, осъзавам, че се намирам пред стъклената врата на терасата… ВЪПРОС.. Как стигнах до тук, защото обръщайки се, погледът ми обхожда бара, който се намира помежду коридора и терасата, и… Губят ми се моменти. Супер!!!

Стомахът ми е на топка. Ако някой Ви казва, че такова нещо като трепет на пеперуди предизвестява нервността от срещата Ви с някой потайнствен непознат… Ъ…К’фи са тия глупости ве? Усещането е като, че червата Ви са тръгнали нагоре, сгащили са сърцето ви в някой тъмен, злокобен ъгъл и са се увили около него, дърпайки го надолу към стомахът ви.
На мен ли ми се струва или ще ми е нужда инвалидна количка, която да ме дотътри до мястото където ме чака… Ефектът на кашкавалените крака влезе в действие… И защо тъпата тераса трябва да е толкова крийпи тъмна? Нищо не кьоря. Е добре де… Виждам ясно сенките на хората. Това е подозрително. Навсякъде е пълно с двойки с любовно премрежени погледи. Както би казало моето подобрено „аз“ – „Блях…лигавоооо…“ Би последвало и повръщане, но него лично не искам да си го представям точно в момента…

Висок..Висооок… * оглежда се като гърмяна гугутка * Аааааа… Висооо…ок… Ако някой ме погледне отстрани сигурно ще ме помисли за бавноразвиваща се. На терасата, във възможно един от най-тъмните ъгли, до които сигурна съм светлина не достига много, стои една значително висока фигура… За протокола: ВИСОК Е МАМКА МУ!!

Подмяна на тактиката. Да се правя на тъпа и че не виждам, че всъщност другите изглеждат като лилипути и да стоя на светло, и да го чакам да дойде…

Пет минути… Не мърда мамка му. Не издържам. Майната й на тактиката. Да се мръдна по-натам или да се изнижа без да ме види…

Още пет минути и пет метра по-близо. Седя и блея през парапета на терасата. Няма луна и е тъмно и вече едвам чувам говора на останалите двойки. Имам спешна нужда от приятелски съвет… И само, ако роумингът не би ме накарал да гладувам следващият месец…

Още пет минути по-късно и проклета да съм, ако мръдна по-близо, отколото съм сега. Мразя тази ситуация. Мразя…Мразя…Мразя…Не искам да седя тук пък. Студено е и инстинктивното потъркване на раменете ми с длани не помага вече и съм изнервена и казах ли Ви, че не искам да седя повече тук? И проклет да е този, който ме опипва…WTF…ОПИПВА? Паника… паникьосвам се, в шок съм, защото на кръста има две огромни ръце, които ме държат здраво и не мога да се обърна… И макар и биологично да е невъзможно…майната и на анатомията, но сърцето ми е заседнало в гърлото…

Някой шепти нещо в ухото ми, но май сърцето ми току що се е качило в ушите ми или съм придобила слуха на проклетият Кларк Кент, защото чувам неговото туптене, не по-скоро думтене, а не думите, които преминават като парене до ухото ми… Ох, не ви ли стана горещо? Тук е малко жега… Май току що, официално навлязох преждевременно в критическата …

– Добре ли си? – чувам шепота ясно…

Да отговоря или да викам, или да припадна. А не, в безсъзнание, човек е по-безсилен, от колкото съм аз в съзнание.

– Не точно… Горещо ми е… И ми е малко тясно… И защо шепнем?

Чувства ли ли сте се тъпо някога? Еми, ако не сте, в което се съмнявам, това е един чудесен пример за тъпа ситуация… И защо ръцете ми полазват неговите? Боже, опипвам ли го? Полудявам… Не прави така бе… О, какви мускулиии, а това са само ръцете му до лактите. Дали ако се обърна, ама съвсем леко ще мога да го огледам, поне до раменете. Извъртам се леко и „О, майко мила…Господи“ Това…това…са…Дишай бе, дишай… Майка му стара и бицепси. Май ще припадна. Не си чувствам краката. Сериозно Ви казвам, швейцарското сирене е по-малко надупчено и безтегловно от крайниците ми. Но да се върнем на бицепсите… Помните ли Джаред и предпоследният епизод на трети сезон, когато едвам си вдигаше бирата или може би се сещате за онзи „шлядур“ Том Уелинг, който игра Кларк Кент в Smallville… Еми, ако не сещате, за какво подяволите Ви е този нет, а? Та… пелтечех относно бицепсите… Еми ей такива са му… Дали тренира нещо? За мъж на неговата възраст, проговори младата и зелена личност в мен, има е*ати бицепса… Ще припадна. Добре, че ме държи.

– Може ли да се обърна?
– Не. По-добре не.
– Искам да те видя…
– И утре е ден.

Мммм, майната му на гледането, искам да се отпусна назад. Говори толкова близо до ухото ми, че по-хорни от това не мога и да стана или може би мога…? Не искам да разбирам или може би искам? Майната му на мисленето. Кой подяволите мисли в такива моменти. * гласът в главата ми: ТИ? * МЛЪКНИ БЕ!

И тук следва да напиша „ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ“, защото на автора му дойде машина за ремонт и за съжаление тази ритниците не я оправят, вече са го тествали номера, та затова сега е тук…

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Pin It on Pinterest

Share This