Pages Menu
Categories Menu

Posted by on Jun 13, 2008 in Books, Fanfictions, The man that I'm in love with | 0 comments

Мъжът, когото обичам Chapter 1

Мъжът, когото обичам Chapter 1

Идеята за този разказ се възроди много преди написването на първите му редове да се превърнат в реалност. Ще ми се да мога някой ден да довърша първообразът му, но някак си, дълбоко се съмнявам в това.

Някога питали ли сте се как е започнал произволен, епичен момент от живота Ви? Едва ли? Самата аз, рядко се обръщам назад, за да гледам в миналото и да се уча от него. В почето случаи животът ми представлява последователност от събития, които се нижат около мен и аз съм само част от тях. Даденост, случаен участник, минувач по собствената си житейска пътека. И въпреки това в миналото ми присъства един момент, който години по-късно се оказа толкова важен, дори съдбоносен, че преобърна изцяло живота ми.

“13.06.2008г, Петък

Отегчението е кофти тръпка, която застига всички ни. Мен може би малко по-често от другите, но когато пък вече няма какво да правиш наоколо, сънят винаги ти се струва перфектно решение…Няколко часа по-късно…

Все още изпитвам отегчение и преравям Bookmark-овете си с надеждата да открия нещо любопитно. Безцелното ровене обикновено дава положителни житейски резултати…

Ровенето в интернет, чата с приятелите и скуката водят до животински глад…Мисля си да похапна…

Късно вечерта или казано инак в началото на активната половина от денят ми…

Имам ново съобщение в LJ…Някакъв индивид ми пише…Изглежда тази вечер ще си умра от скука…”

Забавно е наистина да се ровиш из старите си дневници, сякаш са някаква сбирка с вицове. Винаги съм била жизнерадостна личност, която саркастично се надсмиваше над живота. Не че сега нещата са се променили особено, но може да се каже, че поне малко порастнах и се научих да се смея с не по-малък сарказъм над собственото си ежедневие.Но какъв би бил смисълът да ви споменавам за миналото си, ако дори за миг не ви разкажа поне малко от него самото.

Да, нормално дете, израстнало в нормален дом, с нормален брат и нормални приятели, и всичко просто е прекалено нормално. Но на кой му пука. Важното е, че самата аз се оказах прекалено ненормална. Завърших, поучих, изучих се и благодарение на непрекъснатото подбутване от страна на приятели и познати се реших да направя голямата крачка в живота си. Е, да, но тя далеч не се оказа, толкова голяма, колкото далечна. В крайна сметка, едва на 23 годишна възраст и въпреки сплотеният манталитет на народа ми, напуснах семейното огнище, за да поема към една нова отправна точка в живота си.

Преместих се в L.A. И тук наистина започнах да живея… Защото да си признаем, малките страни не са място за свободолюбивите души. А аз, ех, аз бях и продължавам упорито да бъда точна такава.

Но да се върнем на събитието, което спрямо настоящият разказ представлява едно малко камъче или по-скоро миниатюрна прашинка, която обаче определено обърна моята каруца наречена живот.

Сега съм на 24 години, живея в градът на Ангелите и ми предстои да срещна лице в лице човекът, когото мечтая да зърна, пък макар и за миг от години. Ако трябва да смятаме, а ние можем да смятаме до толкова, изчислението ще ни доведе до краен резултат седем. Да, 7 дълги години…Ъ, всъщност само една дълга и шест, през които тайничко съм си мечтаела за тази среща, но никога не съм се и надявала да се сбъдне.

Но да се върна наистина на камъчето…

“13.06.2008г, Петък

Късно вечерта или казано инак в началото на активната половина от денят ми…

Имам ново съобщение в LJ…Някакъв индивид ми пише…Изглежда тази вечер ще си умра от скука…/span>

Да, мъжът на живота ми, който определено не е някоя претруфена супер кино звезда ме заби в LJ. Забавно, нали? Но да не си помислите, че не съм се дърпала? Добре де, дърпах се до петият или шестият “pm”, който получих от него, но това са подробности. Истината е, че той е умен и талантлив, и галантен, и поне в чата звучи като едно голямо кутре, а аз обичам кутрета, но това е друга история. Това, което ме притеснява е, че той е доста по-голям от мен и че не знам нищо конкретно за приятелите му и най-вече за приятелките му, и какъв тип жени харесва изобщо. Всъщност странното е, че никога не говорим с имена и че никога не съм го виждала. Ако нашите знаеха какви ги върша, сигурно щяха да са ме прибрали с белезници обратно, но за щастие няма кой да им каже. Още по-същественото е, че получавам непрекъснатата подкрепа на приятелките си както и комплекта паднали ангели, там някъде у дома, които само се редуват, която да ми прошепне колко супер яко е “т’фа къде ми се случва”. Имам и успокоението на “порастналото” ми аз, което заплащи да го линчува, ако ми стори нещо… Как да Ви кажа, една такава заплаха от няколко-стотин-хиляди киломтра звучи като обнадеждаващо успокоение, че всичко ще бъде наред. Най-странното е, че колкото повече мисля, да се видя с този субект на долните ми, мръснишки, подсъзнателни мисли, толкова по-голямо шубе ме хваща… Правилно, не съм го виждала, но когато си влюбен в човека това няма значение, нали? Ами ако изглежда като Квазимодо, обаче пише като Шекспир? Да, какво се прави в такива случаи? Ами ако само учебникът по пластична хирургия и крикът от багажникът на колата ми са най-лесното решение да стане поне малко по-красив? Обикновено се отърсвам от подобни въпроси и просто преминавам към поредният мейл или pm, или просто влизам в LJ си, за да прегледам дали е писал нещо в него. Напоследък си мълчим доста. Дали е изгубил интерес към мен? Едва ли? “Мъжете зарязват това, към което губят интерес или казано просто спират изобщо да ти пишат. Поне аз така правя…” Така казва една позната, а тя има опит в омразата и дълбокомисленото познание за мъжете…Та, да се върнем към основното. Отвличам се прекалено много. Не ми се спи. Че кой ли може да заспи, ако след по-малко от 12 часа има среща с обекта на най-перверзните си желания? Та, този обект, чието име да кажем е ДжТ, понеже никога не си говорим с целите имена, а само с никове( още една вери крийпи подробност от странните ни взимоотношения), описва себе си като симпатичен, строен младеж( да отбележим, че това е цитат от един от първите ни разговори, когато беше още млад, а аз дете), с великолепни лешикови очи( така го описвали мацките – единственото доказателство, което имам, че поне си говори очи в очи с индивиди от женски пол) и висок интелект, за който и сама установих, че не лъже. Това разбира се ни най-малко не ме успокоява, но се опитвам да бъда силна личност, която стои над тези малки подробности. *вярва си колкото балон пълен с вода, че може да полети*

Историята ни наистина започна по един много странен начин. Бях коментирала връзката на една звездна двойка в LJ си и се любувах на слабоумните коментари по темата, когато на вниманието ми попадна един, да го наречем малко неуверен коментар… Първо си помислих колко кют се е изказал, после започнахме да си пишем на лични и от кют мнението ми премина към стреийндж, понеже имах усещането, че все едно го съпреживява. Мисля, че дори го попитах дали не му хлопа дъската и че говори странни неща, но не помня вече какво ми върна тогава. На финала, сега когато си приказваме малко с насмешка за тези отминали дни, имам усещането, че наистина го е съпреживявал… Но какво всъщност ни свързваше по онова време. Никът му поне до колкото знам идва от инициалите на един от любимите ми актьори – Джаред Падалеки. Бил му фен или поне е такъв през повечето време. Дали пък не е гей? Ама не се държи като такъв? Да, това е другото. Утре ще се видим на конвенция по случай 10-тата годишнина от създаването на Supernatural. Не че го излъчваха толкова години. Би било егати и бозата. Но както и да е… Та съм го предупредила, че ако видя Джаред и припадна да ме хване.

В последствие нещата се развиха благоприятно за нас. Еднаква зодия сме, не че му знам рожденната дата. То знае ли човек в LJ всеки ти казва нещо и ти като чиста монета. Имаш ли избор? Но поне по характер си личи, че сме еднаква зодия. Обичаме много сладко. Тук, Американците се тъпчат с егати гнусотиите. Т’фа не е сладко. Не е ли то да изядеш кофа с течен шоколад или някоя швейцарска крава, не ми говори за сладко. Важното е обаче, че не една или две вечери сме завършвали говорейки си глупости, разменяйки си снимки и клипове, и да това е едно от нещата, което много ме очарова, кара ме да го обичам още повече, но и не по-малко ме плаши. Този пич е по-вманиачен и от мен, когато става дума за Джаред. Не че ми е споделял подобно нещо, но хей… Има снимки на Джаред от разни конвенции и представяния, които не се срещат никъде в нета. Нарича ги частна колекция и казва, че не е от типа хора, които споделят такива неща. Веднъж ми прати дори една снимка на Санди и Джаред, която не си спомням да бях виждала. Дали пък не е някакъв маняк-гей? Уф, ставам параноична. Но пък когато си говорим за книги и за нещата от живота, и за изобщо всестранни теми е толкова, толкова умен и естествен, че ми се иска да го гушкам докато, докато… и аз не знам докато какво. А относно онази снимка, спомням си, че ми се извини, че ми я е пратил. Беше странно, наистина. За какво се извиняваше? Не го попитах или поне великият файл, в който записвам всичко, не помни такава отметка. А, да, и обичаме животни. Аз много обичам котки, повече от кучетата. Той имаше куче до скоро, но умря. Май от старост. Не обичам да питам за подобни неща. Обещал е да ми подати коте. Не е ли кют? Остават още 11 часа и 30 минути. Изморена съм. Май ще поспя и ще се върна да допиша по-късно…

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Pin It on Pinterest

Share This