Pages Menu
TwitterRssFacebook
Categories Menu

Posted by on May 28, 2008 in Bloody Rose II The whisper of the Death, Books, Fanfictions | 0 comments

Bloody Rose II The whisper of the Death Chapter 4

Bloody Rose II The whisper of the Death Chapter 4

Навън се задаваше нощна буря. Короните на дърветата потръпваха под мощният повей на вятъра, а въздухът се раздвиждаше леко, натежал и изпълнен с частици прах. Небето беше непрогледно черно и само тук таме се виждаше да проблясва някоя и друга звезда, която бързо угасваше сред буреносните облаци. Улиците на градчето изглеждаха неестествено пусти. Хората не смееха да излязат навън. Страхът се носеше из града, напомняйки за кървавите събития, стелеше се по тесните тротоарчета и задни улички, по-силен от всякога, така както щеше да се стели и след години, когато поколенията станали свидетели на убийството отдавна вече нямаше да ги има.

Една тъмна сянка се прокрадна пред подредените като за изложба къщи в центъра на града. Вървеше с отмерени крачки, необеспокоявана от нищо и никого. Червената му , пристеганата на прилтка коса се развяваше от вятъра, а пред лицето му се спускаше немирен кичур, който мъжът сякаш не забелязваше.

В далечината, от към гората, която започваше в двата края на градчето се чуха силни стенания, след което тишината отново обхвана въдуха наоколо. Мъжът не спря нито за миг. С все същата плавна крачка продължи да крачи, докато накрая се изгуби в черният абис на дърветата.

Някъде в далечината зави вълк, след което тишината се разстла, този път в очакване на предстоящото утро.

Вън беше тъмно като в пещера. Не се виждаха никакви звезди, а луната сякаш не й бе отредено да се появи. Сам крачеше нервно из стаята, в която с Дийн се бяха настанили преди около час. Едва минаваше 10:00 а брат му вече спеше дълбоко и само от време на време се обръщаше в сънят си. Първо няколко дни се дъжеше като абсолютно зомби, после изведнъж настроението му се бе сменило и той пак си беше онзи нехранимайко Дийн, а сега спеше като къпано бебе. Най-странното е, че за първи път верният му приятел – ножът не се намираше под възглавницата, а бе прилежно поставен на нощното шкавче до леглото.

Не след дълго Сам се отказа от всякаква надежда, че брат му ще се събуди и реши, че в крайна сметка поне един от двама им трябва да се поразрови за случилото се. Но имаше нещо, което не спираше да гложди малкият Уинчестър. Името на регистратурата, беше толкова сигурен, че това е същото име като на археолъгът, но описанието на покойникът и външният вид на човека, когото с Дийн бяха видели на стълбите по-рано тази нощ бе напълно различно. Очилата, прилежно пригладената кестеняво-русолява коса, сините очи, нищо от това не съвпадаше с пристегантата назад в плитка кърваво червена коса или пък зеленикавата лента, която я пристягаше. Чертите на лицето и очите бяха различни, погледът беше остър като на ястреб и въпреки това нещо продължаваше да гложди Сам. Беше виждал този мъж и преди, но съзнанието му си играеше игрички и не му позволяваше да си спомни нито къде, нито при какви обстоятелства. Цялото мислене, преглеждане на снимки, четене на статии караха слепоочията му да пулсират неумолимо. Сам понечи към чашата с вода, която бе оставил до лаптипа си. Ръката му обгърна леко затопленото от температурата в стаята стъкло, но коагто понечи да отпие от нея установи, че е празна.

– Подяволите! – промърмори той.

Неприятното в ситуацията бе, че къщата предлагаше само обща баня на етажа, тъй като бе рекалено стара и определено не бе проектирана за хотел със самото си създаване. Сам стана тежко от стола и се предвижи към вратата. В крачката му се четеше жестоката преумора и терзанието от поведението на брат му.

В коридора бе пусто. В края му присветваше леко крушка, която премигваше, сякаш всеки момент ще угасне. Сам наостри сетивата си, но не се чу никакъв звук, който да сигнализира за присъствието на духове и след няколко минути, в които бе застанал мирно на едно място, втренчен в премигващата крушка, той продължи към банята. Тъкмо бе достигнал вратата й, когато тя се отвори и силна струя пара обгърна фигурата му. Сам премигна няколко пъти и се опита да приспособи зрението си сред горещият дим идващ от към душа. Направи неволна крачка напред и тялото му се блъсна в нещо крехко и меко. Ръцете му инстинктивно се обвиха около фигурата пред него, опитвайки се да запази баланс, за да не се стовари на земята.

– Съжелявай… – промърмори едвам доловимо той и усети как тялото, което държеше се стегна в прегръдката му, замръзвайки на място. – Аз…Съжелявам, наистина. – отсече той вече малко по-уверено и се отдръпна назад, за да направи място.

Сред разсейващата се пара започна да се оформя стройната фигура на не много ниска жена. Очите й изглеждаха безизразно спокойни, в цвят, който трудно можеше да се конкретизира. Сякаш в тях се преливаха ледената студенина на езерна вода и мекотата на топяща се стомана. Косата й бе черна, с леки синкави оттенъци, които проблясваха на светлината идваща от към банята. Носеше наситено червен потик, който стигаше до кръста й, но материята едва закриваше тялото й, а на определените за целта места подчертаваше перфектно формите й. Долнището й бе наситено синьо и прегънато неколкократно в областта на ластика му, което го спускаше твърде много надолу, за може който и да било мъж да не му обърне повеч от необходимото внимание. Погледът му се върна отново върху лицето й. Кожата й изглеждаше млечно бяла, дори на места твърде бледа, което караше очите й цвета на усните й да изпъкват още повече в контраст с гарваново черната, стигаща до кръста коса. Погледите им се срещнаха и Сам замръзна като поразен. Дългите й клепачи премигнаха няколко пъти, а устните й се отвориха леко, сякаш за да каже нещо, но от там не се чу дори стон. Сякаш самата тя не дишаше. Беше като привидение, но той добре знаеше, че не е такова. Не беше човек, бе сигурен в това, но не бе и призрак. Призраците не можеха да пътуват през океана, нали? Нито един от двама им не бе помръднал за последните няколко минути. Изпитваха се с поглед, незнаейки какво да кажат, нито какво да направят. Неловкото положение ставаше все по-тягостно, когато крушката в коридора започна да премигва силно като ускорен човешки пулс, след което се чу пукване и настана пълен мрак. Светлина идваше само от към банята, но тя едвам се процеждаяше иззад тялото на жената.

– Ти…ти…си… – започна да казва Сам, когато от към стаята му се чу писък – силен и пронизителен, агонизиращ писък.

Чашата, която малкият Уинчестър здраво стискаше в ръката си падна на земята, разбивайки се на множество парчета, а самият той хукна в обратната посока. Не го интересуваше нищо и никого, единственото, което вълнуваше съзанието му бе агонизиращият вик на брат му.

Връхлетя в помещението, само за да открие гърчещият се в леглото Дийн. Тялото му се мяташе като полудяло, но очите му бяха затворени плътно. Под клепачите му, очните ябълки на брат му танцуваха нечовешко бърз танц, сякаш всеки момент щяха да изкочат от местат си. Сам опря ръка на рамото на брат си, но мигновено я дръпна. На мястото където демонут бе пронизъл Дийн преди няколко дни се оформяше горящ върху кожата белег. Сам погледна към ръката си, но образувалият се на нея знак “R” се отрони като плавно като под полъха на лек ветрец. Тениската на Дийн бе рпопита с пот, тялото му продължаваше да се върти и извива в агония, която караше сърцето на Сам да се свива все повече и повече. Протегна ръка в опит да успокои брат си. Устните му се отвориха леко, но от тях се отрони само безизразен стон, символ на безпомощността му. Ръката му отново се докосна леко до рамото на Дийн, избягвайки горящата на рамото му зона. Едва сега усети лек полъх до себе си и я видя да стои изправена до леглото. “Кога бе влязла? Не я бе усетил. Не бе обърнал внимание на стъпките й, на плавните й движения, въпреки, че можеше да се закълне, че ги бе почувствал дълбоко в себе си.” В очите й се четеше болка. “Можеха ли демоните да изпитват болка? Защото тя бе всичко друго, но не й човек. Не бе призрак. Значи трябваше да е демон, но очите й, те бяха толкова човешки. Бе ли била някога човек или това бе само прикритие?”

– Тя страда. Опитва се да оцелее чрез брат ти. Опитва се да помоли за помощ. Иска болката да спре, но не може да го каже. Не може да изрече подобни слова. Знае, че мъченията няма да спрат, че молбата само ще я унизи, затова се лекува чрез него…

– Но той е човек! – отвърна Сам.

Не знаеше за кого говори точно, но знакът, който бе видял на ръката си му напомняше само за една личност, която бе способна на това – Rose.

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Pin It on Pinterest

Share This