Pages Menu
Categories Menu

Posted by on Apr 4, 2008 in Bloody Rose II The whisper of the Death, Books, Fanfictions | 0 comments

Bloody Rose II The whisper of the Death Chapter 3

Bloody Rose II The whisper of the Death Chapter 3

Глава III

Двамата братя влязоха през масивната входна врата и понечиха да я затворят възможно най-бързо. Миризмата от към площада не бе успяла да се просмуче във вътрешността на сданието и в него ухаеше на люляци.

„Странно” – помисли си Сам. Сега определено не беше сезонът на люляците, но въпреки това във фоаето ухаеше така силно, сякаш завиеха ли зад следващият ъгъл ги очакваше огромна ваза пълна с ароматни лилави цветове.

Дийн се оглеждаше наоколо в търсене на някого, който да ги регистрира и упъти към стаята им, но всичко изглеждаше влудяващо тихо и безлюдно. Сам стовари сака си пред рецепцията и се надвеси над книгата за гости. На най-долният ред стоеше името Mайкъл Оуенс. Мъжът се бе настанил рано същата сутрин, наемайки две съседни стаи на вторият етаж.

– Хей, Сами! Откри ли нещо интересно? – рече Дийн шепнешком.

– Освен две взети стаи тази сутрин на името на един и същи човек…Ъ-ъ-ъ…Май нищо. – отвърна Сам. – И престани да ми викаш Сами. Името ми е Сам.

– Да, добре, Сами! А сега ще ми кажеш ли какво е това, което мори недораслата ти глава?

– Дийн! – чу се предупредителният отговор на Сам – Нищо, просто съвпадение, предполагам.

– Съвпадение?!? – повтори Дийн като едната му вежда се повдигна подчертавайки въпроса.

– Ами…Това е дълга история. Но все пак е малко странно…

– Да виджаш някого наоколо? Някой, който да ни регистрира, даде стаи и т.н. Нека отговоря вместо теб. Ще спестим от мисленето ти върху отговора. Не! Няма никой. Следователно имам време да чуя историята. Този град е достатъчно странен така или иначе, за да пренебрегвам и най-малкото нещо, което на теб ти се е сторило такова.

– Ами… – започна неуверено Сам – Името на мъжа е Майкъл Оуенс.

– И? Не ми говори нищо.

– Не се и съмнявам. – отвърна иронично малкият Уинчестър.

– Ще разказваш или ще си просиш боя?

– Може да е съвпадение, Дийн. Не съм сигурен, но през ’90 в Ню Йорк Таймс излезе статия за археолог с това име.

– И? – Дийн стоеше напълно отегчен на едно място, но продължаваше да слуша.

– И? Майкъл Оуенс е бил известен с работата си по окултните древни митологии… – Сам прочисти леко гълото си, добавяйки – Да не говорим, че смъртта му и до ден днешен си остава пълна загадка.

– Смърт? Окултизъм? Пич с това трябваше да започнеш. И какво? Искаш да ми кажеш, че човекът се занимава с черна магия, че сме открили убиеца преди всички останали. Сууупер!

– Дийн, прибързваш.

– Може да е съвпадение на имената.

01

Още не бе довършил изречението си, когато по стълбите като лавина се спуснаха две момичета. Едното малко на не повече от седем – осем годишна възраст, а другото около късните си шеснадесет, дори може би ранните седемнадесет години.

Детето имаше пепеляво-кестенява коса и големи изразителни синьо-зеленикави очи, в които сякаш грееха звезди. Момичето изглеждаше като типичният подрастващ тийнейджър. Белият й потник дори не стигаше до пъпа, а тъмночервеникавото й бюстие се открояваше ясно през добре разтворената материя на горната й дреха. Черните й дънки бяха раздърпани и нарязани малко под коленете, оставяйки кожата на краката й открита до мястото, от което започваха високите, доста далеч от женствени черни кубинки. През талията на панталона минаваше широк черен колан с огромна за финният кръст тока. Към десният й хълбок беше здраво пристегнато оказчвне за пистолет, но кобур и оръжие липсваха. Черното й палто с висока яка се сливаше с тъмнокестенявите кичури на правата й, дълга коса. Всичко в младото момиче контрастираше с външният вид на детето до нея – толкова крехко и невинно, облечено с къса поличка и блуза в леките нюанси на пепеляво розово и розово.

Стигайки ръба на последното стъпало момичето се спря рязко и загледа с любопитство двамата Уинчестър. Изглеждаха симпатични, дори забавни. Видя как ги преценяват с поглед – нея и братовчедка й. Сигурна бе, че наум отбелязват корената разлика помежду им и това накара на лицето й да изгрее лека усмивка. Самата тя не бе останала по-назад и в бързи, ловки като на котка погледи, преминаващи ту на единия, ту на дригия мъж, внимателно бе отбелязала дори най-малката външна подробност охарактеризираща хората пред нея. Тъкмо понечваше да пристъпи и последното стъпало, когато братовчедка й я заобиколи и с любопитен, дори детински поглед се приближи към по-високият мъж.

Сам видя приближаващото се дете и усети как малката му ръчичка се свива в юмруче около материята на

дънките му. Погледна надолу и момиченцето го дари с най-ослепиталната си усмивка, след което протегна ръце към него, показвайки с ясният си жест, че иска от Сам да я вдигне. Малкият Уинчестър замята объркани погледи тук към момичето на стълбите, ту към брат си, на чието лице блестеше двадесет и четири каратова усмивка.

– Аз… – запелтечи леко той – Не знам дали това е добра идея.

– Всъщност не би била добра идея, ако не я вдигнеш. – отвърна на неизказаният му въпрос момичето, а на лицето й разцъфтя широка усмивка.

– Моля! – чу се тънкото гласче на детето и то отново се усмихна на Сам, като вдигна още по-настоятелно ръцете си към него.

В този миг нечий телефон зазвъня и всички в стаята започнаха да се оглеждат, а Дийн дори бръкна в джоба на дънките си.

– Ама какво, подяволите?! – рече момичето без дори за миг да се притесни от присъствието на детето. – Кажи… – протяжено, дори леко отегчено рече тя в телефонната слушалка. Да, мамо. Добре мамо. Ще му предам мамо.

Обърна се с намръщено изражение към горната част на стълбището, която беше тъмна и напълно неосветена и с все още отворен телефон рече:

02

– За теб е Майк. Мама.

Post a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Pin It on Pinterest

Share This